КУРСАНТСКИЯТ ЖИВОТ – „ПРИКАЗКА ЗА СТЪЛБАТА“ И КАК СЕ СТАВА ЧОВЕК

Съвместното обучение оставя трайни спомени и възпитава

Всички сме били свидетели на това, как мъжете, когато се съберат на по чашка, някак неусетно преминават към спомените от казармата. Казват, че спомените от казармата са най-силни, защото са първото нещо, което един мъж има като отговорност и пред себе си, и пред семейството си, а и пред родината си. Дори и да е имало, а няма как да няма, не толкова добри спомени от войниклъка, той се помни винаги и завинаги. Това за много момчета, а вече и девойки е не просто професия, но и призвание. Има обаче и такива, които избират военната професия и стават офицери – това са курсантите от военнните ни училища – днес

Националният военен университет /НВУ/.

Неотдавна станахме свидетели на една твърде обикновена, но много показателна сценка, която се състоя на демонстративни стрелби на артилерийския стрелкови полигон „Марково“ край Шумен. Курсанти от факултет „Артилерия, ПВО и КИС“ на НВУ „Васил Левски“ във Велико Търново проведоха стрелбите си на различни оръжия и накрая им беше раздадена суха храна. Те се събраха на групи, обърнаха всевъзможни сандъци, за да ги използват за сядане и за маси и седнаха заедно да се хранят.

Именно това е ключомава дума – „заедно“. Те заедно се хранят, съжителстват в общежитията, заедно се обучават, заедно живеят в годините, докато са курсанти. Това създава изключително силни връзки и след като станат

Снимка Красимир ТОДОРОВ

Офицери

и отидат по формированията, те не просто остават колеги, те са приятели, защото заедно са делили хляба и делника, заедно са делили платнището в палатката на полигона, заедно са стреляли, заедно са плакали, заедно са се смяли, заедно са живели.

Но да се върнем на курсантите на „Марково“. Един от тях не поиска да се присъедини, беше се разсърдил за нещо. Макар и деликатно, присъствието на екип от военния вестник му попречи да сподели точната причина, но това и няма чак такова значение. Останалите курсанти го смъмриха приятелски, приканиха го няколко пъти да седне с тях и да се храни. Неговият сандвич липсваше, или водата му я нямаше. Останалите обаче бяха готови и разделиха сандвичите си, дадоха му и минерална вода и той бавно се присъедини към тях.

Те бяха и са едно цяло, и това показва примерът от полигон

„Марково“

че курсантският живот е не просто едно полево обучение, но той изгражда характери и най-вече – личности. Така човек свиква да живее в общност, която е не само професионална, но общност, която е предимно социална. Всеки е част от общото без да се обезличава, а напротив – допълва я със своята уникална идентичност.

Така сърдитият за нещо си курсант на стрелбите на „Марково“ беше върнат обратно в своята си среда, от неговите колеги и най-вече - приятели, защото той е част от тази среда и избягването й не е добро и за него, и за самата среда/група/общност. Това е усещането за социум, което военнослужещите най-добре познават, защото така са възпитавани.

В цивилни дрехи - като действащ офицер

Курсантският живот безспорно оставя трайни спомени, но и възпитава в навици, които, както и спомените, си остават до гроб. Такъв е случаят с един обикновен ветеран от Втората световнай война – майорът от резерва Георги Иванов. Макар и да не е бил курсант никога, той става офицер ДКВ -  /до края на войната/, защото е завършил Школа за запасни офицери в София.

Участието му във войната остава в спомените му и с други два примера за. Първият е, че до смъртта си, той никога не си позволи да излезе навън с раздърпани дрехи, неогладени, или пък незакопчани. Макар и на пределна възраст от 90 години, след тежка операция на жлъчката, той винаги обуваше лъснатите си кафеви военни офицерски обувки, огладения на ръб панталон и риза и излизаше в цивилни дрехи, но като истински действащ офицер от Българската армия – изправен, вперен напред и горд.

Преди войната Георги развива и спортна кариера. Той играе футбол последователно към 1931 г. в Спортен клуб “Аспарух”, към края на 1933 г. е в “АС-23” - предшественик на днешния ЦСКА. Към началоато на 1934 г. Георги вече е футболист на Спортен клуб “Диана-Сафия”, а към април вече е играч на “Бежанец”.

Спортната му подготовка и военна закалка го превръщат в офицер, който си остава такъв и в цивилния живот – подреден, спретнат, чист, лаконичен, категоричен, справедлив, целеустремен.

Ето и това е част от военната професия, която за някои се явява и призвание като участник в световна война и ветеран след това. Да бъдеш военен е не просто възможност за една добра професия, сигурна заплата и кариерно развитие, да бъдеш военен е начин на живот и това се доказва и по време на курсантския живот, и на война, както е при майор О.З. Георги Иванов. 

За вестник "Българска армия"