КАК ПОСРЕЩНАХМЕ ПАПА ФРАНЦИСК В БЪЛГАРИЯ: ПОЛЗИ И/ИЛИ ВРЕДИ. ПОГЛЕД ОТ ЦЪРКВАТА

Казват, че папа Франциск бил с един бял дроб, другия го изгубил още като юноша. Дори и да е така, той сякаш е с две сърца, което компенсира загубата на първия орган. Папата е сърдечен, открит, с него може да се говори. Това всъщност направи най-силно впечатление на повечето българи, че с папата може да се разговаря. Казват, че вселенският патриарх, независимо кой е, става дума като институция, не дава интервюта, а разчита на своя говорител, който изказва позициите на Всесветейшия. Българският патриарх също не дава интервюта, вече…! Даде едно пред предаването „Вяра и общество“ и това беше всичко. След това се затвори. Вероятно тази мистичност му придава по-голямо величие, но нека не забравяме, че тези хора, папи, патриарси, са преди всичко представители на Бога на земята, те самите не са богове! Хората поискаха и патриарх Неофит да организира такива масови молитви, да събира хората, да бъде техен истински духовен пастир, какъвто е и папата за католиците. Това вероятно ще остане едно от най-ценните послания, които България и българите получиха като впечатление от височайшата визита.

Не е достатъчно само на Великден и на Коледа патриархът ни да произнесе сякаш с мъка „Бог да благослови България и христолюбивия й народ!“, българите искат активен духовен лидер, който да ги учи, да ги води, да ги обича, да ги наставлява, да ги лекува с думите си! Това ни липсва днес. Липсваше и представител на Българската православна църква на молитвата за мир, която папа Франциск отправи от Ларгото в София, което той направи за първи път извън пределите на Ватикана!

А сега, нека кажем и хубавото, а то е, че църквата ни все пак прие папата, покани го в синодалната палата, имаше среща с патриарха и митрополитите, дори официалният синодален сайт отрази посещението с цели три новини, публикуваха пълните слова на патриарха и на папата, пуснаха снимки, при това много, дори и видеа се появиха. Цял митрополит – Западно и средноевропейски Антоний беше „отпуснат“, за да води папата от Синода до патриаршеската катедрала в София! И това показа уважение, уважение, което папа Франциск засвидетелства, при това нееднократно, към своя събрат патриарх Неофит и към всички официални мъже и жени в България.

Преди няколко години, когато дойде Вселенският патриарх Вартоломей, пак имаше недоволни, сега пак имаше такива. Не мина и без гафове, които останаха по-скоро новинарски такива, с изявлението на един митрополит, че папата искал да обедини всички около Рим и да посрещне Антихриста...! Като цяло обаче визитата мина повече от перфектно и като организация, и като наситеност, и като събитийност, и като послания, а и като ползи за България,        която активно влезе в новините по света.

„Папа Франциск призовава България да приеме бежанците“ е заглавие на статия от „Дойче Веле“, „Папата призовава за "революция в благотворителността" пък е заглавие на „The Washington Post“. „Папата се срещна с православните лидери в България, но те отхвърлиха участието в съвместни служби или молитви с него“, пък написа ВВС. „Папа Франциск настоява България да отвори сърцето си за бежанците“, пък е заглавие от „The New York Times“. Руски медии пък поздравиха църквата ни, че не е участвала в съслужение с папата, но не обясниха, защо руският патриарх Кирил беше готов да търси помощ от папата по религиозните спорове с Украйна, неотдавна! Гърция изрази възхищение от уважението, което сме засвидетелствали на папата, без да нарушим каноните на Православието. Така светът видя папската визита у нас.

И въпреки обещанието, че нашият митрополит Антоний ще присъства и на молитвата за мир на папата на Ларгото в София, без да съслужи, само да присъства, като по този начин засвидетелства уважение към делото на светия отец в световен мащаб, уви, такова присъствие не видяхме! Това още веднъж сякаш накара българите да се запитат, защо църквата ни е толкова ревнива към участието в събития, които не са чисто църковни, а са повече морално-политически, но пък имат пряко отношение към нравствеността и духовното здраве на пасомите й? Защо папата, който е и политически лидер като държавен глава и монарх на Ватикана, и духовен лидер, може да си позволи такива действия, а патриарх Неофит не може? Дали е само защото единият е и политически лидер,…едва ли…?! Изглежда ук става дума за мащаб, за ръст, за капацитет…! Уви, изглежда е вярно, независимо от опитите да ни се внуши, че видите ли, каноните не позволявали…! Каноните не позволяват съслужение, обща молитва, но къде каноните казват, че патриархът или който и да е православен свещеник не може да присъства на едно чисто човешко събитие за мир, на което се призовава за смирение и повече сърце към бедните, онеправданите и падналите духом…!? Никъде няма такава забрана, има я само в главите на някои наши митрополити, които и при предишното посещение на папа също се правиха на по-православни и от най-православните, но хората помнят една народна поговорка – „Прекаленият светец и Богу не е драг…!!!“.

Папата е духовен лидер на над един милиард вярващи християни по света, а патриарх Неофит е патриарх на няколко десетки хиляди вярващи християни у нас, като почти всички са така наречените „празнични християни“, които ходят на църква само по празници. Първият може да си позволи да се обади по телефона на учени-изследователи и да си говори с тях като с равен по теми за наука и технически постижения, да излезе от Ватикана без охрана и да си купи часовник пред слисания поглед на продавача в едно магазинче. Вторият обаче не може да напусне своя собствен „Олимп“….! Защо…? Дали първият е по-малко голям от втория, или просто говорим за друг тип цивилизация, така, както някога считали византийския император за полубожествен..!? Да, може и да е било така, но патриарсите и тогава, и днес не са богоравни, те са просто наместници, ще рече – временно представляват Бог на земята, а иначе Той, Бог е един за всички ни и един ден всички ще се представим пред Него, независимо, дали тук сме били папи, патриарси, или пък обикновени пасоми.

Снимки от официалния сайт на БПЦ-БП - http://www.bg-patriarshia.bg

За Фейсбук-групата "Православни новини"

ЗАЩО СМЕНИХА ИГУМЕНА НА БАЧКОВО?

Прецедентът при освобождаването на игумена на Бачковския манастир се състои в това, че се освобождават двама игумена – архимандритите Симон и Самуил, при неясни обстоятелства. Никой не каза, какъв е проблемът и защо архимандрит Симон, който направи толкова много за Бачковския манастир, беше освободен. И той наистина успя да ремонтира и реставрира огромна част от Бачковския манастир, а не само игуменарницата, както си я беше ремонтирал предишния игумен – епископ Борис. Светият Синод не ни каза архимандрит Симон провалил ли се е, ако е така, в каква посока е станало и остават да висят едни въпроси и много подозрения. 

Най-голямото подозрение произтича от факта, че Бачковският манастир е най-богатият от трите ставропигиални манастира у нас. Той е богат на няколко неща. Първо – на имоти, защото има такива в цяла Южна България, но се говори, че има и такива в Гърция, които са отдадени под наем и от които се печели много добре, според запознати. Той е богат и с местонахождението си. Той се намира на кръстопът и хората от много места минават от там. Там се палят много свещи и това е манастирът, който гори най-много свещи на територията на България. Тук най-много хора се венчават, кръщават и им се четат молитви.

И се пита в задачата, защо в най-приходния манастир се сменя игумена с друг, който е много близък до митрополит Николай Пловдивски? Нима е необходим игумен, който да се вслушва преди всичко в желанията и волята на митрополит Николай!? Може би архимандритите Симон и Самуил, като принципни хора, не са правили именно това…!?

Светият Синод действа на един императорски принцип – не обяснява действията си. Синодът обаче дължи обяснение на хората за всяко свое действие, това не е събрание във Версайския дворец, все пак.

И още нещо. Митрополит Киприян обясни, че игуменът трябвало да е епископ. Тогава защо същият този Синод, на който е член и митрополит Киприян, до сега няколко пъти избира именно архимандрит, а не епископ, за игумен..? Нима нямахме и нямаме достатъчно епископи…? Ако е така, защо не се правят нови епископи, ако пък не е така, тогава защо от съществуващите епископи не се избра един достоен за игумен на Бачково, а се поставяха именно архимандрити, след скандалния епископ Борис..!?

Въобще, смяната на върха в Бачково не разреши никакви проблеми, а напротив – постави нови въпроси. И сега какво да очакваме в Бачково, нови „чудеса“, както стана в Троян в началото на „ерата Сионий“, ли…!?!?! Ще се откриват „неоткрити“ икони, „неизвестни“ богослужебни книги, ще се сменят проскинитарии, въпреки, че старите са по-красиви, или пък ще се строи нова тронна зала за новия/стар император…!?!?!?

За императорът е ясно, май само слепите не го разбраха, но май царят наистина е гол, този път обаче - неприлично дибидюс…!

За фейсбук-групата "Православни новини"

ЩЕ СТАНЕ ЛИ ХРАМЪТ„СВЕТА СОФИЯ“ В ИСТАНБУЛ ОТНОВО ДЖАМИЯ…!?

Църквата „Св. София“ в Истанбул.

Според историкът Алфред Рамбо, „в Константинопол Бог има своята „Св. София“, императорът – Свещения Дворец, а народът – хиподрома“. Катедралата „Св. София“ в Цариград е църквата на самия Бог. До 15 век, когато завършва строежа на ренесансовата катедрала „Св. Петър“ във Ватикана, в християнския свят няма по-внушителна постройка от „Св. София“ на архитектите Артемий от Тралес и Исидор от Милет.

Днес обаче се оказва, че турският президент заиграва опасно с бъдещето на един от символите на Православния свят – императорският храм в Константинопол, днес – Истанбул.

Турският президент Реджеп Ердоган спомена за възможността "Света София", която от 1935 година е музей, да бъде превърната отново в джамия, предадоха турските медии. Според турския президент храмът трябва да бъде достъпен за посетители, без те да плащат такса за това. Реджеп Ердоган се мотивира с това, че така храмът ще може да бъде посещаван безплатно от туристите от всички вероизповедания. Той даде за пример намиращата се в съседство Синя джамия, в която всички посетители влизат безплатно. Понастоящем входът в музея „Света София“ е 60 турски лири, предадоха информационните агенции.

Ситуацията, в която се намира Вселенската патриаршия понастоящем е изключително деликатна. След революцията на Кемал Ататюрк и промяната на властта в Османската империя – ликвидирането й и създаването на република Турция се фиксира създаването на една изключително светска държава, което е почти атеистична. Ататюрк иска толкова категорично да отдели всичките изповедания от държава, защото империята е била точно обратното. Тя е била една изключително религиозна държава, султанът е бил халиф – повелител на правоверните. Последният султан остава просто един халиф, но и това не е достатъчно, защото Ататюрк искал дори да го изгони, защото го възприемал като една сянка на миналото.

Тогава се сменя календара, за да се модернизира Турция. Така от 15 век страната директно влиза в 20 век. До тогава страната ползва едно традиционно ислямско летоброене, а Ататюрк въвежда християнското летоброене. Той обаче прави и още нещо. Той забранява извън храмовете на изповеданията представителите на абсолютно всички изповедания да ходят с дрехи, показващи принадлежността на дадения човек към дадено духовенство, на дадено изповедание, без значение, кое е то. Единственият човек, който има право извън храма да се облича като представител на дадено изповедание е Вселенският патриарх. Това е голямо нещо, предвид факта, че Кемал Ататюрк не е християнин. От тогава всички религиозни изповедания са особено крехки в самата държава, защото тя не се държи враждебно към тях, но се държи резервирано. Това се промени с идването на власт на Ердоган, чиято политика е неоосманистка. Държавата по негово време предяви претенции, а претенциите са на основата на наследството на Османската империя. Преди няколко години в Турция гостува главата на османската династия принц Баязид, на когото Ердоган призна правото да ползва титлата „шехзаде“, което в превод означава едно - принц. Изведнъж се оказа, че в Република Турция има монархическа титла, което не е логично и второ, дори и президентът на републиката няма право да раздава такъв тип титли и звания, които противоречат на Конституцията и на републиканския дух. Така Ердоган се опитва да стъпи на гърба на османската династия, за което Ердоган не рядко е определян като политик с амбиции за султан, заради паралелите му с управлението на султан Сюлейман Великолепни.

Разрез на църквата „Св. София“ в Истанбул.

Повдигането на въпроса за катедралата „Св. София“ е класически PR. Църквата е символ на победата на Османската империя над Византийската империя, с превръщането на тази църква в джамия. Църквата никога няма да бъде превърната в джамия  по хиляди причини – отзвук в международната общност, ООН, САЩ, Русия, никой не би одобрил такова нещо.

На последните местни избори Ердоган загуби столицата Анкара, както и най-големия град Истанбул, освен това за него не гласуваха и в един от икономическите гиганти на Турция – град Измир, както и почти цялото средиземноморско крайбрежие, където е съсредоточена цялата туристическа индустрия на страната.

Да си предстоятел на едно вероизповедание в една държава, която има категорично различно вероизповедание от местното, трябва да бъдеш изключителен дипломат. Вселенският патриарх Вартоломей I е грък. Той е турски гражданин, но това не го прави по-малко грък, отколкото е.

Отношенията между държавата и религията  във Византия са от изключителна важност за средновековните общества, които рязко разграничават  културното развитие между Изтока и Запада. Император Юстиниан Велики, който строи „Св. София“, иска да създаде храм, който да превъзхожда всичко, създадено до тогава, като апотеоз и тържество на Християнството. Може би заради това в цялата композиция на храма надделява усещането за нещо дворцово и светско. Добива се дори впечатление, че е построена една огромна зала за церемонии. Въздействието на провежданите в храма тържества припомня за реда и хармонията във византийското общество. Храмът се строи за пет години и за колосалната сума от 361 милиона златни номизми. Само за сравнение „Нотр Дам дьо Пари“ се строи в продължение на 200 г.!

Фрагмент от строителството на храма
 „Св. София“ в Манасиевата хроника.

Куполът внушава идеята за централизма, а Светият Престол е излят от чисто злато, в дъното на олтара се намирал и тронът на патриарха, излят от чисто сребро! Храмът е осветен на 27 декември 537 г.

Именно това е времето на забраната на Атинската философска академия и строежът на „Св. София“ – два политически акта на василевса, с които се слага краят на античното свободомислие и се въвежда християнската етика. Това е символът на този строеж.

Или иначе казано, храмът „Света София“ е един от символите на свещената империя на Православието. Византия, както е известно е родината на Православното Християнство. Православната империя се крепи на своите символи - градът на Богородица – Константинопол, където е богоизбраният василевс, храмът на Бог – „Св. София“, където е патриархът, който ръководи духовния живот в съзвучие с държавната власт. Един от тези символи ако липсва, който и да е той, няма как да има Византия, а Православието премества своя център, защото Византия не може да съществува без дори само един от своите свещени символи.

Ето това е значението на „Света София“ в Истанбул днес, макари  музей, това е символът на Православието във вселенски мащаб, не случайно именно там се намира и Вселенската патриаршия – в древлепросиялият град, където все още се намира храмът на Светата Божия премъдрост.

Това е причината, още когато превзема Константинопол, султан Мехмед II Фаатих да оскверни първо храма, като влиза вътре с коня си. Това е начин да покаже, че Византия вече е мъртва, защото храмът е осквернен и на практика не съществува като светиня и символ на града, империята и на Православието въобще.

За фейсбук-групата "Православни новини"

ПИСМАТА ОТ АМЕРИКА ИМАТ СОБСТВЕНИ ИСТОРИИ, КОИТО РАЗКАЗВАТ МИНАЛОТО

Писмо от Америка…имаше такъв филм, но какво всъщност означава това словосъчетание, какво означава да получиш или може би по-скоро да получиш и да имаш, да притежаваш писмо от Америка…!?

Писмото от Америка днес е едно обикновено писмо, което носи новини, но днес то е електронно в повечето случаи. Някога тези писма са били на хартия, а още по-някога, в историята, се оказва, че писмата от Америка представлявали истинска ценност!

В ранните години на масова имиграция към Америка писмата от там са представлявали ценност, която е била пазена с години. За какво става дума?

Край масите в България и не само, в Европа въобще, разговорите в началото на ХХ в. се въртели около Америка. Едни вече били заминали за там, а други скоро трябвало да отпътуват, а останалите мечтаели да ги последват.

Америка била същински небесен Йерусалим, Обетована земя, Соломонов храм, Вавилон, където няма гладни. По онова време цяла Европа мечтаела за Америка.

Свидетелствата на направилите решителната крачка  прераствали в митове, в епопеи, които ги превръщали в герои, в смелчаци, които са успели да избягат от нищетата и да променят съдбата си.

Писмата им, които понякога пристигали с по два месеца закъснение, били облепени с пъстри марки,  на U.S. Mail, материално доказателство за съществуването на този друг и различен свят, отвъд океана. Тези писма отдавна не били обикновена частна кореспонденция, а имали за цел да покажат на останалите в родината, независимо, къде из Европа, членове на семейството, колко преуспели са техните близки в Америка. Затова и тези писма редовно били препрочитани пред съседите и в кафенетата, а после съдържанието им било преразказвано и доукрасявано.

Оказва се, че някой, който вече бил в Америка разказал, как „с очите си видял улици с настилка от чисто злато“, друг пък „берял зеленчуци, едри като петгодишно дете, няколко от които можели да изхранят цяло село“…! Това карало очите на мъжете да блестят и да мечтаят да отидат в Америка, а бащите, чийто синове вече били там, се гордеели с тях.

Това е било значението на писмото от Америка тогава, в годините на ранната масова имиграция натам. Тези писма са били веществените доказателства за живота отвъд океана, в Новия свят, където течали реки от „мед и масло“ и така бил представян животът там.

Имало разбира се и спорове, че да заминеш за Америка, означава и да продадеш душата си на дявола…! Това обаче са по-скоро изключения, отколкото правило в разговорите из кафенетата на Европа от 19115-20 година.  

Ето какво пише единс българин в пощенска карта, изпратена до семейството му в София. Датата на картата е 27 август 1927 г.  и е изпратена от Сиракюз, където по това времее той е живял. Текстът на картата гласи: /запазваме правописа на автора-бел. на редактора/: "Отиди съ това писмо при береджикъта да и пробаме дали и там нема да ни ядосва с тези пари когато ще ги поискаме и вишъ какво ще ти каже и ми пиши     тъзи картичка е на това место става много големъ панаиръ всека година пресъ септември месецъ сега е пресъ първата седмица на септември ще водиме Цена /това е дъщерята на въпросния българин, която се казва Цветанка, но той е нарича Цена, в Америка тя приема името Флоранс-бел. на редактора/ да види какво чудо е там сега толкосъ поздрави на всички роднини приятели познати и комшии нарочно на дедо и баба /това са майката и бащата на съпругата на българина-баба Вена и дедо Гьоше-бел. на редактора./ Рачо /това е едната дъщерите в България, която се казва Райна-бел. на редактора./ Гошо и Ледето /това е другата дъщеря в България, която иначе се казва Виолета, но той я нарича Ледето- бел. на редактора./ от Цена, Найденъ и отъ менъ вашъ незабравимъ …следва подпис.

Тук можем да видим най-характерните черти на едно класическо писмо от Америка, макар и след първия бум на имиграцията, а именно - от 1927 г.

Писмото носи традиционния информационен дял, където се дават накратко новините и се съобщават важни за семейството неща, а след това започва описанието на мястото, от където се изпраща въпросното писмо или картичка. Така тези поздрави от Америка започват да се мултиплицират, те се носят на роднини и близки, доукрасяват се, защото не винаги на една такава малка площ може да се събере всичко, което човек иска да каже. Тогава неговите близки, познавайки го, си позволяват напълно добронамерено да доукрасят историята и така писмото от Америка заживява напълно нов живот, то вече има своя собствена история.

Така роднините и близките не само са информирани, но и са запленени от пейзажи, социални и професионални достижения, позиции и дори понякога и вкусове и аромати. Така близките хора си общуват активно макар и от такова голямо разстояние.

ПРЕЗОКЕАНСКИЯТ ПЪТ – ПЪРВОТО ИЗПИТАНИЕ ОТ ПЪТУВАНЕТО ДО АМЕРИКА

Едно от най-тежките преживявания за хората в годините от края на ХIX и началото на ХХ в. е пътуването през океана. До тогава сякаш на подобно нещо са се подлагали предимно изпитани моряци, които са имали опит в подобни пътувания, които са понасяли несгодите в морето, приели са, или по някакъв техен си начин са преодолели морската болест. И изведнъж масово хора започват да пътуват към Америка, към страната на неограничените възможности, където всички са считали, че новият им живот ще им донесе благоденствие, сигурност и много нови емоции, а в крайна сметка и един напълно нов и много по-цветен живот от този, който са имали в своите родни места.

Има години, когато центърът на остров Елис, където е първоначалният разпределителен пункт на емигрантите, службите работи денонощно, за да може да се справят  с потока новопристигнали.

След 1924 г. поредицата имиграционни закони на президента Хувър постепенно променят залога. По-малко са хората за преглед, вече са въведени и действат специализирани квоти за емигранти от отделните страни и е вменено задължението на посолствата по места да проучват предварително всяка молба на кандидат за емигрант в Америка. Всеки, който се качва на борда на кораб след тези промени, по принцип вече би следвало да е сигурен, че веднъж пристигнал в Америка, макар и все още на междинния пункт на Елис айлънд, няма да бъде върнат обратно, от където е тръгнал. Това от една страна улеснявало действията на службите на острова, но също така давало и повече сигурност на хората, които са пътували за не малко пари до Америка и които са се надявали, че идвайки, ще поемат по новия път на своите мечти, за да заживеят поне малко по-добре те и техните семейства, независимо дали са били заедно, или роднините им са останали в държавите, от където те са тръгнали на гурбет.

Качването на кораба вече било първата стъпка, от която връщане назад имало само в извънредни ситуации.

Пътниците слизали на долната палуба, в търбуха на кораба, по много стръмна и хлъзгава стълба. Мнозина от тях при вида й отстъпвали уплашено назад. Нямало никакво проветрение, мъжете и жените били отделени от замърсени пердета, имало само два умивалника, тясна кушетка за всеки, питейната вода не достигала, а храната им носели в грамадни бидони и я изсипвали в метални канчета, които пътниците сами трябвало да си набавят.

Миризмата на лоша храна, тютюн, вино, пот, дезинфектант, воня на немити тела, на прегоряло масло  и непрестанно буботене на машините действало на психиката. Това било първото препятствие, което тези клетници трябвало да преминат, при това успешно, за да се доберат въобще до брега на заветните си мечти.

Повечето се надявали да не се разболеят по време на пътуването с кораба и да не им откраднат вещите, както и да не паднат и да се осакатят преди да са стигнали Америка. Все пак на тези кораби пътували всякакви хора. Някои наистина имали добри намерения, те отивали в Америка, за да заживеят по-добре, други също пътували с такава цел, но методите им били по-различни. Така се оказвало, че някои губели парите си още на борда, а без пари в Новият свят не пускали. Ето защо всеки дебнел багажа си, парите и скъпоценностите, защото без тях животът му в Америка би бил много труден, а не рядко и напълно невъзможен!

Най-страшно обаче било да се разболееш по време на пътуване. На борда имало лекар, но пътниците били средно около 2400 на параход, а понякога и повече. За кого по-напред да се погрижи той. Имало и още нещо. Социалното разслоение на корабите, прословутите три класи на пътуването, били не просто с различни удобства, те откроявали социалните типове хора, които пътували на тези кораби. Корабният лекар най-често имал задължението да се грижи предимно за пътниците от първа класа, защото там дамите често били неразположени, повдигало им се, имали проблеми с храносмилането от пътя и клатушкането на кораба!Това бил основният проблем, за който лекарите имали задължение, не рядко и защото това им било заплащано доста добре. А пътниците от втора и трета класа особено можели да разчитат на доктор само в наистина краен случай и недай Боже при смърт, когато лекарят трябвало да я удостовери в качеството си на служебно лице с определени специални правомощия на борда на кораба.

По онова време анархистите са въплъщение на злото и не са ги приемали в САЩ. Анархизмът е политическа философия, мотивирала анархистките движения по света. Анархизмът застава в опозиция на властта и йерархичната организация във всички човешки отношения. Като следствие анархизмът се противопоставя на всяка форма на държавност и защитава анархията като алтернативна форма на обществено устройство.

Анархизмът обикновено се счита за радикално лява идеология и по-голямата част от анархистката икономическа визия и анархистката социална философия отразяват анти-авторитарни интерпретации на комунизма, колективизма, синдикализма, мутуализма и икономиката на участието. Традиционно анархистите са атеисти. Често се разказват истории за хора, които са били идентифицирани като анархисти в родините си и когато това стане ясно и на остров Елис, те просто не били допускани до територията на САЩ.

СТАРИТЕ ЛЕНТИ РАЗКАЗВАТ ИСТОРИИ ЗА УДИВИТЕЛНИ ХОРА И НАРОДИ

Казват, че снимките крадат! Когато снимаш някого, сякаш открадваш от неговата самоличност, от неговата душа, от това, което то е, и което ще бъде. Дори някои народи, които разбира се са по-изостанали в развитието си, отказват да бъдат снимани нито с фотоапарат, нито с камера, защото според вярванията им, запечатването на лицата им, на действията им, може да доведе до тяхното унищожение, като бъдат обезличени умишлено или не от някой, който според тях може да злоупотреби с образите и движенията им!

Това естествено са просто вярвания, които нямат силата на рационални събития, но има и един друг аспект на снимането, когато говорим за образна екзотика и това е снимането на емигранти.

Фотографът на остров Елис, където пристигали всички имигранти от света,  бил много нахален, като фиксирал някого, докато не го снима, не се отказвал, независимо, дали ставало дума за човек, двойка или дори и цяло семейство. Това разказват очевидци, а иначе историята е значително по-пъстра и понякога дори и обикновена, но не рядко и напълно необикновена. Фотографът имал за цел да документира присъствието на новите емигранти на „острова на стридите“, както наричат Елис айлънд, още когато те пристигали. Той искал да улови страховете и радостите им, надеждата в очите и опасението от неуспеха. Това е била задачата му, която впоследствие се развива и достига нови измерения и намерения.

Повече били търсени етническите типове. Целта била да се хванат расови черти, като по-късно щяло да стане дума и за расови различия. Какво да се прави, епоха, тогава именно се заражда този тип мислене – расовото, за расовите различия и несъответствия, нещо, което в Европа ще достигне много повече развитие и дори ще се превърне години по-късно в начин на водене на политически борби. За съжаление расовата теория ще вземе връх в Германия по-късно и ще стане началото на нацизма, който доведе до Втората световна война!

Хората, които пристигали от целия свят на остров Елис дори и не подозирали, какво ги очаква. Те не можели да откажат да бъдат снимани, защото дори не знаят, защо ги снимат. Те просто се оставят на процедурите, които възприемат като нещо стандартно, задълмжително и нещо, през което се налага да преминат, за да достигнат до обетованата земя, до Америка. Не са рядкост и случаите, когато някои от тези клетници, пристигнали в „новите земи“ от къде ли не, дори не са виждали фотоапарат и въобще не знаят, какво правят с него фотографите…!

Това разбира се са по-скоро изключенията, отколкото правилото, но нека не забравяме, че в онези години в САЩ пристигат наистина хора от цял свят. На някои места техническата революция е достигнала по-пълноценно, на други – не чак толкова, а на някои можи е да не е дошла все още, въпреки, че говорим за първата половина ХХ в., все пак!

Понякога фотографите на „острова на стридите“ лично ровели в багажа на емигрантите, уж да им помогнат, да им съдействат, само и само, за да открият някаква живописна носия, екзотична шапка, накит, туника, ботуши, уникални колани и други вещи, които са интересни и са различни от обичаите в САЩ. Така те не просто попадали на ефект, а вече го и търсели, създавали сюжет, за да представят клетниците на остров Елис, за да ги впишат в историята на американската емиграция и в историята на това място ъ- преходен лагер от стария към новия живот на цели семейства, родове и дори и народи!

Хората били карани понякога дори да обличат техни национални носии, които носели в багажите си, за да бъдат снимани с тях. Имало дори оборудвано студио за снимките, които се проявявали на място. Така веднага образите влизали директно в историята на Елис айлънд и на САЩ, те бивали запечатвани като уникални и придавали допълнителна екзотика.

Тези антропологични портрети често са публикувани в списания, които правели екстремистка пропаганда. Тези списания се опитвали нагледно да докажат неравенството между расите и непълноценността на някои от тях, като призовавали Америка да се пробуди и да ограничи достъпа на тези хора до своята територия. Цели народи са били анатемосани от тези списания, защото според тях така се внасяла поквара в САЩ.

Разбира се това е едната страна на дейностите по заснемането, която е тъмна и напълно недопустима, но също е била използвана, защото нагледния материал наистина понякога бил шокиращ. На старите ленти били запечатвани странни хора, с още по-странно излъчване, които имали черти повече на измъчени животни, отколкото на човешки същества, но това се дължало и на изнурителното пътуване през океана, както и на начина на живот, който те са водили в регионите, от които пристигали в Америка с презокеанските лайнери. А днес в музеят на остров Елис могат да се видят някои от споменатите фотографии, които ни разказват за едни времена, които сякаш не са се случили, но всъщност са били напълно реални!

ОСТРОВ ЕЛИС – НОВАТА ВАВИЛАНСКА КУЛА НА ЕМИГРАНТСКИТЕ МЕЧТИ

Остров Елис, Елис айлънд, или островът на стридите, това е същинската нова Вавилонска кула, нова, но прекършена в своя устрем нагоре, изравнена със земята! Това е мястото, където имигранти от целия свят прииждат, за да търсят своя нов живот. Наричат още Елис островът на 29-те въпроса. Елис е определян още като клоака, предназначена да приеме утайката на цялото земно кълбо, но това е повече разбира е на някои екстремистки списания, целта на които била предимно да накарат властите в страната да ограничат приема на емигранти.

Тук, на островът на първоначалното разпределение служителите се научавали постепенно да различават безпогрешно различното звучене на различните езици на хора от различни краища по света. Страхът у хората, у бъдещите емигранти, се проявява по един и същи начин, тревогата се проявява, както чрез слова, така и чрез мълчание, твърдят работили на острова.

Първото изпитание за емигрантите е дългото двойно стълбище. След като са оставили багажа си долу те трябвало да го изкачат. Жени стенели пред вида на тези стъпала. По време на изкачването хората са били наблюдавани от неколцина служители от администрацията на остров Елис, облегнати уж неволно на парапета, в горния край. Те уж не обръщали внимание на тълпата, но всъщност зорко следяли за товая, кой се задъхвал и кой как изкачвал стълбите. Така всъщност ставало ясно, кой е годен и кой не е за да стане емигрант в САЩ. Ако не могат да изкачат едно стълбище без проблеми, то тези хора не били приемани за здрави и били белязани по някакъв специфичен, макар и все още твърде първоначален модел на пресяване на кандидатите за емигранти.

Има означения с тебешир върху дрехите и като например буквата L е за белите дробове, В – за гърба, Е – за очите, Н – за сърцето,  G – за базедова болест. Така още тогава, преди да са се осъзнали че вече са изпитвани, тези клетници бивали пресявани по определени здравни показатели.

Успешно преминалите етапа на стълбището отивали  в просторна зала, където били разположени успоредни редици пейки и от тук ги викали на събеседване, където им задавали точно по 29 въпроса. Отговорите с помощта на преводач отнемат няколко минути.

Тези въпроси били от вида: къде ще се установите, кой Ви плати пътуването, притежавате ли сума равна на 50-долара, това е едноседмичната заплата в САЩ в онези години и било задължително всеки да има поне толкова пари на първо време, а също и - имате ли близки, при които да отидете, какви са техните имена и адреси, били ли сте осъден на затвор, пребивавали ли сте в клиника за психично болни, полигамен ли сте, анархист ли сте, имате ли обещание или предложение за работа, какво е здравословното Ви състояние, страдате ли от физически недъг или инвалидност, какъв е вашият ръст, какъв е цветът на кожата и на очите ви.Всичко това били въпроси за снемане на социален и физически статус, като това бил вторият етап от изпитването на клетниците, изсипани от трюмовете на корабите, придошли от целия свят в Елис. След 29-тия въпрос ги очаква или пъкълът, или раят.

В САЩ не ги очаквало обаче нищо по-различно от това, което сами биха сътворили с ръцете и със собствения си труд.

На пристанището в Ню Йорк пасажерите от първа и втора класа слизали сравнително бързо и безпроблемно, а тези от трета класа, пътували на долните палуби бивали прехвърляни на пътнически баржи, които ги карали на Елис айлънд, за да минат през изпитанието, от което толкова се бояли.

Едно от най-интересните неща в тези клетници били техните багажи, защото те, подобно на охлюв, носели всичко ценно, на практика целия си живот, на гърба си, в чанти, вързопи, кошници, сандъци и денкове. Какво съдържат багажите – предимно износено бельо, скромни тоалетни принадлежности, няколко снимки, цигулка или хармоника, много често - Библия, кръст, менора, изписана икона и някои други лични вещи, но много рядко скъпоценности. Повечето не разчитали на своята бдителност и не си позволявали да носят много скъпи неща, защото се страхували да не им ги откраднат по време на дългото пътуване до Америка.

Понякога кандидатите за емигранти свирели на акордеон или на китара, докато чакали да бъдат свалени от кораба, да бъдат допуснати до Елис айалънд, или пък докато чакали да ги пуснат в САЩ, след като вече са преминали трите изпитания – стълбите, интервюто и прегледа и на трето място ако са отговаряли на минималните изисквания за пребиваване в САЩ.

Разбира се не можем да пропуснем и факта, че тук не рядко били откривани заболявания в хората, някои от които били силно заразни и често освен пътници, се разболявали дори и служители от администрацията на Елис айлънд. Факт е обаче, че държавата се била погрижила наистина всеобхватно да допуска хора до своя територия, но все пак да прецени по някои общи критерии, дали те са годни и дали би имала нужда тя от тях, а и дали те биха били успешни, ако все пак тръгнат по пътя на своята емиграция в Новия свят.