ЩЕ ПРОВЕРЯВАТ ЛИ УЧИЛИЩАТА НА ГЮЛЕН В СОФИЯ И ПЛОВДИВ?

Снимка: www.vestnikataka.bg

Неотдавна стана ясно, че един от основните идеологически противници на турския президент Реджеп Тайип Ердоган, Фетуллах Гюлен, има частно английско училище в София, което е регистрирано по училищния закон.

Една от водещите служби за сигурност в страната ни обаче, по информация от медиите, не знаела за това училище.

Проверка в регистъра на училищата показа, че става дума за СОУ със засилено обучение на английски език - "Дружба", което има филиал и в Пловдив, който пък е с хуманитарен и природоматематически профил.

И все пак, информациите са разнопосочни. Според някои, Фетуллах Гюлен е настоявал за повече светски характер в училищата, докато тогавашния му съдружник и настоящ президент на Турция е искал да има повече религия в обучението. Според други информации пък, и двамата са искали повече религия в учебните планове.

Според публикация на вестник „Сега”, в началото училището на Гюлен е било разположено в Банкя, а по-късно е преместено в квартал "Обеля".

Неофициално от МОН коментираха пред вестник „Сега”, че въпросното училище съществува от 15-20 г. и е известно с едни от най-добрите резултати. Разбира се, тук не говорим за оценка на училище, а за това, дали  и доколко в него се проповядва радикален ислям и дали въобще това е така, при положение, че въпросното училище е специализирано в обучението по английски език и природоматематически и хуманитарен профил.

Все пак, въпреки профилирането, може би наистина не би било лошо да се осъществи една проверка, която да установи, дали всичко с това училище е по законите за образованието в България, още повече, че ако българските власти решат да го проверят, образователното ни ведомство вече обеща да съдейства, което улеснява процеса и го официализира, без да му придава излишна натовареност и оценъчна окраска.

Това освен за обществото, би било полезно и за самото училище, което да изчисти тъмните облаци, които са, или евентуално биха се появили над него, заради спекулации с името на Фетуллах Гюлен. 

За teacher.bg

СЪОБРАЗЯВАТ ИЗДАВАНЕТО НА ДИПЛОМИТЕ С КАНДИДАТСТВАНЕТО В ЧУЖБИНА?

Снимка: news.bg

През следващата 2016/2017 учебна година, резултатите от държавните зрелостни изпити ще се обявят до 15 юни 2017 г. В случай че догодина резултатите се обявят на 15 юни, учениците ще имат един пълен месец – до 15 юли, когато е крайният срок за подаване на документи за кандидатстване в университет в Германия, например.

Това именно е времето, през което трябва да се издадат дипломите. Това, според експерти и при добра организация на училищно равнище, може да стане за 1 седмица. Да направим обаче една рекапитулация на дните! Ако предположим, че резултатите от матурите излязат на 15 юни, това означава, че поне до 22 юни трябва да се издаде дипломата за средно образование.

В рамките на един месец една диплома е напълно възможно да бъде преведена и да мине през всички инстанции, за да бъде готова за кандидатстване в чужбина. Това твърди Олга Шишкова, управител на преводаческа агенция „СОХО ТЕХ”, която активно работи и с преводи на дипломи, които са необходими за кандидатстване в чужбина. По думите й, след като дипломата е нова, поръчката дори може да е обикновена, а не експресна.

В МОН се залагат десет календарни дни за заверка, в консулския отдел на МВнР се залагат четири календарни дни за легализация и за превода – два календарни дни, обяснява Шишкова. Всичко обаче, според нея, зависи от сроковете, от това, дали няма да се забави издаването на дипломата и с колко би се забавила.

Най-много се чака в МОН, където десет работни дни са абсолютно необходими и не може да се намали като време. Останалото може да се ускори – и преводът, и консулският отдел. Това разбира се отразява на цената съответно на превода и легализацията, както и на таксата за куриерските услуги. Дори и с бавна поръчка обаче, нещата могат да се наместят. Ако обаче остават два дена, например влязат за заверка на 13-ти юли, тогава няма как да се случи, защото има незаобиколим фактор време, като например – заверката в МОН, смята Шишкова.

Ако клиентът получи дипломата на 16-ти юни, но стартира процедурата по заверки на 1-во число, то тогава няма как да се влезе в срок, защото МОН няма да издаде апостил на диплома за по-малко от десетина дни. Поне 20 дена са необходими, за да се случат нещата както трябва и да са спокойни хората, че всичко ще е успешно. В най-лошия случай са необходими поне 15 дена, но това е на нервната граница, смята експертът.

И така, оказва се, че имаме една седмица за издаване на диплома и още 20-тина дена, което прави точно месец. Само че, условието при издаването на дипломата е: „при добра организация на училищно равнище”.

Ами ако предположим, което е напълно възможно, че училището се забави, при това не е ясно с колко точно....!? Тогава какво се случва – връщаме се в хипотезата, че кандидатстването, поне за Германия, става на практика напълно невъзможно!?

Според Олга Шишкова, дори и при забавяне на училището с издаването на дипломата за средно образование, пак е възможно да се успее в срока до 15 юли за кандидатстване в чужбина, само че са необходими поне 15 дена за превод, заверка с апостил в МОН и легализация в МВнР.

Това  е постижимо, но е на ръба на успеха, защото никога не може да се предположи, дали няма да се забави някъде с нещо, а в този случай дори и половин ден е от възлово значение. 

За teacher.bg

ПСИХОЛОГИЯТА – НАЙ-ЖЕЛАНАТА НАУКА ЗА КАНДИДАТ-СТУДЕНТИТЕ

Снимка: phls.uni-sofia.bg

За поредна година специалността Психология се оказа най-харесвана от кандидат-студентите. Сред популярните специалности са още технически и икономически, тоест, търси се практическо приложение, а не отвлечени науки, търсят се специалности, които дават правоспособност в професии, които са първо престижни, второ – доходни и трето – дават възможност за успешно изграждане на кариера.

Защо е така, какво се промени, защо децата станаха така научно меркантилни…?  Всъщност, тук въобще не става дума за меркантилност. Преди години, когато кандидатствах в Софийския университет, преди да бъда приет, една администраторка ми каза, че дори и в лафката на университета да стоя, пак ще науча повече, заради това, нямало значение, къде ще ме приемат, важното било да ме приемат!

Да, така беше, но тогава, днес съвременните ученици, които завършват успешно средното си образование, се ориентират към практиката. Те търсят и намират такива специалности, където да могат да се реализират. Психологията е гранична наука, в това отношение. От една страна това е хуманитарна специалност, от друга е точна наука. Възможностите за кариера са перфектни.

Подражавайки умишлено, или не на западните общества, където всеки втори ползва услугите на психотерапевт, у нас също става така, че този тип услуги се популяризират и се мултиплицират до степен на мода. Това превръща науката и специалността Психология в изключително доходна професия. Ето и къде е обяснението за интереса на кандидат-студентите към Психологията, за поредна година.

Поколенията кандидат-студенти се смениха поне няколко пъти през последните 25 години. Вече никой не учи висше образование заради самото висше образование. Сега висше образование, а и специализирано средно такива се учи с определена цел за реализация. Това е движение в положителна посока, защото самоцелните действия никога не са били особено успешни.

„Учи мама, за да не работиш” беше изключително неправилна и порочна теза, която сякаш остана, и слава Богу, в социалистическото ни минало. Учението не е начин да се отървеш от работа, учението е и трябва да е цел за повишаване и качествено подобряване на личните образователни нива, това трябва да е цел, която да позволява намирането на по-хубава работа след това, но РАБОТА, а не  - начин за избягването й!

Именно заради това днешните ученици търсят специалности, където не просто ще се чувстват в свои води, или ще пребивават по-безоблачно, те търсят бъдещето си в това, което ще учат и това е правилният подход, когато човек се подготвя за успешна професионална кариера в живота си. 

За teacher.bg

УЧИТЕЛ С БЛИЗО 20 Г. СТАЖ ПОЛУЧАВА 260 ЛВ. ПЕНСИЯ!

Пенсиите на учителите винаги са били една от най-трудно смилаемите теми, когато говорим за заслуги към обществото. Пенсиите на учителите са срамно ниски.

Ето само един пример, който илюстрира ситуацията. Преподавател по математика, каквито в момента се издирват, както се казва „под дърво и камък”, който е работил близо 20 години в системата, при това е бил в елитно училище в столицата, днес получава пенсия  в размер на 260 лв.! На толкова е оценена заслугата, която този преподавател има към обществото и към поколенията, които е обучавал!

На практика излиза, че един учител струва на бюджета днес някакви си 260 лв.! И какво да си купи с тях!? Дали да си пазарува хубави, маркови дрехи, за да подържа висок стандарт, какъвто заслужава? Дали да си купи ваучер за почивка на Малдивите, или пък почивка на Китен, например…!? Една такава почивка е поне 400 лв. за „ол инклузиф”, на родното Черноморие, какво да говорим за чужбина…! Пенсията на учителя обаче е само 260 лв….!

Разбира се, че не може учителите да вземат по 1000 лв. пенсии, защото и другите професии са заслужили по един или друг начин за такива размери на възнаграждения, след прослужените години. Разбира се, че сме на ясно и с това, че има далеч по-добре платени професии, като например шофьор на автобус! Работата е отговорна, има смени, става се рано…, а няма ли смени и за учителите, не стават ли и те рано, нямат ли отговорности, които да превръщат професията във важна…?

Ето заради това днес шофьори имаме, има и желаещи за шофьорлък, само дето учители по математика се търсят, а кандидати няма, защото за тези заплати и после за тези пенсии, няма вече кой да се излъже да си заложи здравето и спокойствието, за да изпълнява една от най-важните и значим обществени мисии – да обучава идните поколения!

Не искаме да противопоставяме учителите на шофьорите. Не това е целта ни. Шофьорите са много натоварени, отговорността им е наистина огромна, поради което те са си заслужили напълно и заплатите, и пенсиите. Само че, учителите също имат високи отговорности и също са си заслужили заплатите и пенсиите, които обаче са недопустимо и срамно ниски.

Тук е проблемът, той не е в това, че шофьорите получават високи пенсии и заплати, проблемът е, че учителите получават пренебрежително ниски пенсии и заплати и не в съпоставката на двете е колизията, напротив - те я в несъответствието на критериите…! 

За teacher.bg

ЕЗИКЪТ– ВАВИЛОНСКАТА КУЛА НА СЪВРЕМИЕТО НИ

Езикът на учениците днес е различен от езикът, който се е употребявал дори само преди десетина година. Жаргонът се променя много по-динамично, което е и напълно обяснимо, защото със смяната на поколенията се сменя и средата а средата формира жаргона. Езикът на днешните ученици обаче се различава и от езика на техните родители, баби и дядовци. Това е напълно нормално, но понякога този тип комуникация създава усещането за бездънна пропаст между две различни поколения, които не е непременно нужно да са две съседни поколения, или дори и през едно, или две.

Такива примери има много. Двусмислиците също не са едно и две. Езикът, както знаем, е нещо живо и се променя не само с поколенията, но и със спецификата на историческите събития.

Едно е да говорим за „турско робство”, както се учеше преди години, друго е да говорим за „османско присъствие”, както се прокрадна по-късно, и съвсем различно е да се отграничава политиката, идеологията и религиозната нетърпимост с много по-обраното понятие – „османско владичество”, например!

Езикът се променя, променя се и нюанса на комуникацията между поколенията. Така например, ако се върнем на горните понятия, робството предполага пълна безпомощност и безправност. Ако това е било наистина така, едва ли българин щеше да построи и открие фабрика в Сливен именно по време на същата тази политическа зависимост от Османската империя! Робството е понятие за очертаване на права. Заради това понятие като „владичество” демонстрира повече административна зависимост, което се доближава до смисъла – ограничени права, но не напълно лишаване от права!

Разбира се, този пример е само илюстрация. Има много такива примери за промяната на езика. Поколенията разговарят на един и същи език, но нюансите са различни.

Хора, които дълго са живели извън България, обикновено говорят на малко “по-странен” български език. Нормално е, защото все пак, ако един език, бил той и родният ни дори, не се практикува редовно, постепенно той се забравя, или поне се изменя звуковата му същност.

Много пъти хора са подлагали на саркастично съмнение говора на някой българин, който след известно пребиваване извън страната, се завръща и говори “завалено”, сякаш е забравил майчиния си език. Да, това наистина е комично, когато се извършва съзнателно, но има много случаи, в които хората наистина имат известни затруднения с родния си език, когато дълго не са го практикували, в далечни краища на света.

Пример за подобен случай е първата Мис София-българката Вера Костов, за която вестник “България” писа преди няколко години. Тя заминава за Америка в края на 20-те години на миналия век и се завръща само няколко пъти в родината си. Разбира се там комуникира основно на английски език, но в семейството си говорят на български, защото Вера е омъжена за българина Атанас.

Вера Костов обаче много често използваше думата “пълисмън” за полицай. Тя ня казваше “няма”, а ползваше по-остарялото и диалектно “нема”. Сред останалите думи, които се открояваха в речта й бяха “хлеб”, вместо “хляб”, “место”, вместо “място” и т.н.

Диалектите са едно от богатствата на един език. Малко са държавите като България, в които има толкова много и разнообразни диалектни форми, които придават освен цвят и пъстрота на изказа, така също и една неповторима вербална уникалност. Влиянията на чуждите езици и най-вече на английския, които нахлуват със зачестяването на пътуванията отвъд Атлантика, особено между двете Балкански войни и след Първата световна война, придават още по-голям колорит на изказа и “отварят” българския език към света, не за злонамерени и вредни влияния, а за осъвременяване и разумно модернизиране. 

За teacher.bg

КОИ СА „ДОБРИТЕ” УЧИЛИЩА И КОИ СА „ЛОШИТЕ” УЧИЛИЩА?

Снимка: wikimapia.org

Една тема вълнува много родители, а и ученици особено силно в процеса на внедряване на новия закон за образованието. Става дума за това, че новият нормативен акт създава условия, един ученик, който има двойка, или нула точки в края на 7-ми клас, да продължи обучението си, въпреки това. Тоест – обезсмисля се конкуренцията.

Един ученик, който е положил усилия и е постигнал някакви резултати продължава да учи и след 7-ми клас, а онзи, който е положил по-малко усилия, или не е положил никакви усилия…също продължава да учи и след 7-ми клас. Тогава, за какво е нужно да се полагат усилия…!?

Заместник-министърът на образованието и науката Диян Стаматов обясни, че учениците, които на практика са положили усилия, ще имат шанса да кандидатстват в по-добри училища.

Не се хващаме за думата, а се опитваме да разсъждаваме. Ако има ”добри” училища, това означава ли, че респективно има и „лоши” училища и ако има „лоши” училища, кой и защо е допуснал да има такива…!?

Всъщност, въпросът е в това, че наистина съществуват по-добри и по-лоши училища. Всички знаем, че има и елитни гимназии, които обикновено са езиковите, но и не само, разбира се.

Проблемът е в това, че сякаш се дава зелена светлина на ниската грамотност. Учениците ще си кажат, че след като и със и без усилия така и така ще продължат да се обучават след 7-ми клас, за какво тогава да си дават зор…!?

Това води след себе си една „безнаказаност” в процеса на придобиването на елементарно образование. Когато говорим за грамотност, една такава „свободия” като номинално премахване на конкуренцията сред училищата, би могла да доведе до снижаване на критериите и от там – до намаляване на нивото на елементарната грамотност и на някои основни образователни стандарти.

Проблемът е, че това ще стане ясно не през септември и не дори през септември следващата година, а едва след години, когато колелото направи поне един пълен оборот. Тогава обаче ще е твърде късно за нови драстични промени, защото те ще изискват пак пълен оборот, което води до нови изгубени години! 

За teacher.bg

УЧЕБНИЦИТЕ ПО ИСТОРИЯ – ПРОДУКТ НА ОБЩЕСТВЕНИТЕ НАГЛАСИ?!

Снимка: anubis.bg

Учебниците по история учебниците са една от темите в образованието, която винаги е актуална. Казват, че историята се пише от победителите, а кой пише учебниците по същата тази история? Пишат я професори, учители, тоест - университетски и училищни преподаватели.

До тук добре, защото учебниците за средния курс на образование по история трябва да се пишат не само от професори, но и от учители, защото професорите имат друг поглед към историята, но най-вече – към методологията на преподаването й. Едно е да преподаваш на студенти, съвсем друго е, да преподаваш на ученици! И за да не бъдем голословни, трябва да приведем един пример.

До неотдавна студентите в четвърти курс на обучение по история в университетите в България учеха по профила „Най-нова обща история” по учебник по история за 10-ти клас за средното училище. Въпросният учебник беше писан от професор. Ето тук е проблемът, не е нормално учебен материал за студенти да бъде преподаван като съдържание и методология в средното училище!

Учебниците по история обаче са и тръба, по която може да тече чиста идеология. Казват, че за едно историческо събитие е необходимо да минат поне сто години, за да се превърне то в част от науката история. Има обаче една опасност, дори и след този период, който впрочем не се спазва така стриктно, даден исторически феномен да се окаже идеологически подплатен в процеса на преподаването!

Това е и причината, поради която, когато се пише един учебник по история, тя трябва да се прецежда през обективната истина, такава, каквото е, а не каквато бихме искали да е. Това е трудно и именно поради този факт е необходимо учебниците да се пишат от колективи, които да се саморегулират, а едва след това да се минава пред комисия, която да оцени безпристрастно труда под формата на проекто-учебник. Иначе рискуваме да тече един напълно безсмислен труд, който да оправдава усилия, които обаче са ненужни на никого.

Учебникът по история трябва да е справочник, да провокира, а не да модулира, да поставя сравнения, а не да предоставя твърдения. Именно заради това е толкова специфично да се напише учебник по история на период, който дори не е от най-новата епоха, а касае, да речем, Възраждането ни, или пък османското владичество.

Терминологията също е важна, защото децата не бива да бъдат бомбардирани с термини и специфики на научни теории, а трябва да бъдат поставяни в ситуация те сами да вземат решения, като по този начин се вживяват в роли и сами достигат до изводи. Това е процес на стимулиране на мислене, а не - сугестия на готови щампи.

Заради това и мястото на учителя по история е толкова важно, защото, ако при химията, смесването на две вещества води до появата на трето, а в математиката сборът на 2 и 2 обикновено дава в резултат - 4, то в историята, коментарът, оценката и изводът от даден исторически феномен може да са различни, в зависимост от идеологическия профил на учителя, неговия социален бекграунд, морални устои, ценности и дори и религиозни убеждения. 

За teacher.bg

НА ПАЗАР ЗА ДИПЛОМИ…!

Снимка: pik.bg

Оказва се, че купуването на диплома никак не е трудно. Не само сайтове и постове в социалните мрежи предлагат такива „услуги”. Без проблеми диплома може да се закупи като се осъществи дори и жив контакт с човек, който се занимава с такава дейност.

Невероятното тук е, че тези „дилъри на знания” вече не се притесняват дори и от лични срещи. Те се чувстват толкова недосегаеми и над закона, че не се притесняват от това, ако бъдат заловени със скрита камера на мястото на престъплението, докато продават „знание”!

Всъщност, купуването на диплома спестява едни поне четири-пет години обучение, а когато говорим за образования в сферата на по-обществено достъпните науки, дипломата за много хора е формална възможност за заемане на пост.

Кой си купува дипломи? На практика, всеки може да си закупи диплома. Това е нещо, което нито е толкова скъпо, нито е толкова трудно, за съжаление. Дипломи си купуват хора, които заемат или искат да заемат пост, който изисква определено образование. За да остане на този пост, човек е склонен да си закупи „знание”, което чисто физически да му позволи да продължи да изпълнява определена дейност.

Често, когато се превеждат дипломи, особено от чужбина, и когато тези дипломи са с почти идентични оценки по различните предмети, това е показател за корупция, защото не е възможно 20 дипломи на различни хора да имат почти еднакви оценки по поне 40 предмета, които са били изучавани! Това е трудно доказуемо, но е възможно да бъде проверено!

За това обаче се изисква сигнал, а хората често не са склонни да се забъркват в такива ситуации!

Поради това, купуването на дипломи си остава процес, който на първо място е незаконен, на второ място обаче е и нечестен. Защото, един човек, който е завършил право, например, ако се сравни с друг, който си е купил диплома за право, нещата придобиват една тотална изкривеност. Единият е учил пет години и е положил огромни усилия, за да придобие знание, другият също е положил огромни усили, за да си плати и също да придобие, но не знания, а да придобие една гола правоспособност. Е, на кого бихте се доверили, ако от това зависеше изход на дело, на което сте наели адвокат – този със знанията, или на този с голата правоспособност..!?

Купуването на дипломи сякаш става все по-актуално в частта си за средно образование. За какво да учи човек, като може да си купи дипломата за гимназия!?

И ако дипломата за висше образование е важна за кариера, то дипломата за средно образование е важна за елементарно професионално реализиране. Например, за да придобиеш правоспособност за управление на МПС, изискването е да имаш основно или средно образование, което създава условия за крайна необходимост от определен тип диплома, а това вече води до възможност за придобиване на диплома по нечестен път.

Образованието е превърнато в ценз, а цензът е продукт на усилие, което може да се конвертира във възможност, а възможностите се осребряват и финансово, което води до този тип корупция – купуването на дипломи.

Не рядко, хората, които продават „знания” са отвътре, от системата на образованието, на различни нива – най-често изпълнителски, които на практика вършат работа. Ето от тук може да се започне разплитането на възлите около пазара за дипломи. 

За teacher.bg

ЛОВЪТ НА ПОКЕМОНИ ИЗВАЖДА УЧЕНИЦИТЕ ОТ ВИРТУАЛНОТО

Снимка: kanal3.bg

Ловът на Покемони се превърна в нещо като мода, в нещо като зараза, нещо, което някои критикуват, други пък възхваляват. Всъщност, като се замислим, новата игра, в която се ловят същества, които след това водят битки, на практика изкара децата от домовете им.

Ако до сега се оплаквахме, че учениците са претоварени, че от подготовката на уроците и видео игрите нямат време и не могат да излизат и да играят навън, то сега този проблем е решен, поне частично и поне за малко време.

Учениците вече могат да играят на любимите си компютърни игри, които се отварят и през андроидните устройства, като в същото време не си стоят в къщи. Именно това постига новата игра, която буквално за дни завладя целия свят само до преди няколко седмици.

Реалните пътища и истинската география дават възможност децата да се движат, да вървят пеш, за да търсят и да залавят покемони. Това поне е начин, макар и за малко, те да напуснат стаята и да излязат навън, да комуникират с други деца, като по този начин социализацията им в обществото сякаш отново придобива позитивна перспектива.

Разбира се, не бива да се преекспонира една електронна игра, защото всяка крайност води след себе си и до отклонения, но тази игра, която стана особено популярна първо сред учениците, а едва след това и сред техните родители, е нещо наистина ново.

Все по-често и в социалните медии, а и в конвенционалните медии се водят спорове за това, къде е границата. Всъщност, граници няма и не е необходимо да има, защото в тази нова игра, освен формалното ловене на едни измислени същества, учениците придобиват реалистични знания за непосредствената им жизнена среда, както и за по-мащабната география на региона.

Децата са привлечени от иновативност, неизбежна необходимост от движение и естествен социален контакт, тоест – виртуалната анонимност е изолирана до степен на неглижираност и се възлагат надежди на живия контакт. 

Все повече експерти твърдят, че това е началото на ново поколение електронни игри, които постепенно ще изтласкат така популярните „стратегии”. Дали това ще стане, предстои да видим, но във всеки случай новата игра демонстрира сякаш основателна претенция за нов тип мислене, нов тип жизненост, която да накара децата не просто да натискат едни копчета и да се взират неистово в един екран, а  преди всичко - да излязат навън, за да живеят по-различно и по-истински! 

За teacher.bg

КАК ЕДИН „ЮНКЕРС-52” СПАСЯВА ГРУПА БЪЛГАРИ ОТ КОМУНИЗМА

„На летището в Истанбул „пристигна един голям пасажерски аероплан с един пилот и 17 пасажери, цивилни и военни, които избегали от България при много чудни обстоятелства. Според разказите на пасажерите, аеропланът потеглил от Варна за София. Противокомунистите заявили, че тургат ръка на аероплана и в резултат се завързало сражение, в което пилотът-комунист е бил убит и един запасен офицер-авиатор поел кормилото на аероплана и потеглил за Цариград.”

Това е част от съобщение в един от най-четените български емигрантски вестници в САЩ – „Народен глас” от лятото на 1948 г. Историята, която вестникът предава телеграфно е много по-дълбока и още по-вълнуваща и става достояние на широката читателска публика, благодарение на сайта www.krumblagov.com.

Става дума за празник на българската авиация, който се отбелязва на 9 юни 1948 г. – една година от началото - пускането на първата редовна, пътническа линия София­Бургас. Тогава се открива летище Варна, а датата е 30 юни 1948 г.

По този повод в морската ни столица със самолет “Юнкерс­52” пристига началникът на дирекция “Въздушни съобщения” полковник Борис Ганев. За обратния курс към София в самолета се качва и запасният полковник Страшимир Михалакев, който е  бивш летец и колега на Ганев. Те са служили заедно, но не са близки приятели, защото шефът на гражданската авиация е бил политически емигрант в Съветския съюз, който се завръща се страната ни едва през 1945 г.

Михалакев пък е твърде подозрителен за комунистическата власт, защото е бивш царски офицер, който е специализирал в Германия по времето на управлението на Хитлер, което за комунистите е твърде противоречиво и е достатъчен повод да се снеме доверието от него. Именно поради този факт, само на 39 годишна възраст, Михалакев е отзоваван от поста си на военен аташе в Букурещ. След това е пенсиониран, въпреки, че е достатъчно подготвен и образован, завършил е дори военна академия.

Михалакев измисля план, за да се спаси от комунистическата власт и пътуването от Варна до София му дава този уникален шанс.

В самолета, с който пътува Михалакев, постепенно се качват и другите, които участват в „заговора”. Всички се правят, че не се познават и не общуват, за да не събудят подозрение.

Самолетът излита точно в 16,48 ч., повече от половината пътници са сред така наречените „заговорници”. Малко след 5 ч. следобед, когато прелитат над град Ямбол, „заговорниците” вадят пистолетите и постепенно овладяват властта в самолета.

Страшимир Михалакев, който е нарочен за главен организатор на събитията, тръгва към пилотската кабина. Борис Ганев е тежко ранен с два куршума в корема, а командирът на самолета Любен Шороплов е принуден да поеме курс към Турция. Самолетът с бегълците каца на летище Ешеликьой, където ги очакват представители на властта и линейки за ранените.

Очаквано, отвличането на самолет предизвиква дипломатически скандал, но предимно извън България, а в родината ни всичко е потулено, при това за дни, както се прави в подобни ситуации занапред и години наред.

Телата на пострадалите са предадени на българските власти, а по време на погребалната церемония Георги Димитров лично носи един от ковчезите, като по този начин се подчертава съпричастността на властите в София към мъката на близките на загиналите и случаят се превръща в политическа демонстрация и манифестация на озлоблението към Запада и демократичните устои на капиталистическия свят, който е заклеймяван от новата власт в България, която е вярна на Съветския съюз и налагания от него модел на световен пролетарски поход.

Българското правителство, очаквано, разбира се, иска похитителите да му бъдат предадени на основание на конвенция от 1929 г. Целта е била те да бъдат осъдени в България и по всяка вероятност да бъдат ликвидирани. На съдебен процес в Истанбул обаче българите са оправдани като политически бегълци, действали при самоотбрана.

Искането на българското правителство е предадено в кратко съобщение в емигрантския български вестник в САЩ - „Народен глас”, който за последно се печата до края на същата 1948 г.

Похитителите на самолета в България веднага са очернени, по образец на подобни действия в съветска Русия. Те са определени като „комарджии”, не са пропуснати дори и жените им, които са наречени „тайфа хайлайфни дами”, а пък самият Михалакев е определен като „развратен тип”.

В самолетите от България властите вече поставят свой доверен човек от тайните служби, който евентуално да реагира при подобни проблемни ситуации, от каквото и да е естество. Местата им са винаги най-отзад, за да могат да наблюдават салона на самолетите и да реагират своевременно. Уволнени са и много летци, защото са заподозрени, че не са напълно лоялни на новата власт в страната.

Това е историята на една група българи, които намират оригинален и сигурен начин, за да се спасят от лапите на пълзящия комунизъм в България, в годините след 1944 г. Те се превръщат от заговорници в похитители и на ръба на закона извършват геройство, с което защитават достойнството си свободни хора.  

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

кореспондент на вестник „България” в София

КАК БЪЛГАРИЯ ИЗГОНИ КОРЕСПОНДЕНТА НА ВЕСТНИК „НЮ ЙОРК ТАЙМС” В СОФИЯ

Веднага след промените, които настъпват в България, след налагането на комунистическия режим през 1944 г., ситуацията се променя драстично. Международното положение на страната ни се изменя и постепенно тя се превръща от свободна държава–в полусвободна, трибутарна република на Съветския съюз.

Това от своя страна налага и някои промени, които властите извършват почти незабавно. Те започват да се държат арогантно с представителите на чуждите държави у нас и особено на тези, които са от така наречения „капиталистически блок”. Не са пощадени дори и представители на медиите. Информация за тези събития черпим от един от последните емигрантски български вестници, които се издават в САЩ до края на 1948 г., това е вестник „Народен глас”.

Ето какво съобщава изданието за кореспондента на вестник „Ню Йорк Таймс”: „София– Правителството днес глоби американския кореспондент Уйлям Лоуренс, представител на вестник „Ню Йорк Таймс” и му даде 24 часа срок да напусне страната, защото не се регистрирал като чужденец”...!

Това е формалният повод, за да се разправят властите в София с неудобен журналист, който не е под контрола на режима и който не може да бъде привлечен за „приятел” на комунизма.

Те намират един напълно измислен начин, с който да извършат една откровена репресия над личността и над професията на кореспондента на вестника. Така властимащите заглушават едно от последните гнезда на свободното и демократично слово у нас.

Това обаче не остава незабелязано и светът постепенно реагира, реагират и наши дипломатически представители в чужбина. Разбира се поводът не е точно формалното изгонване на кореспондента на вестник „Ню Йорк Таймс” от София, но това трасира една лоша тенденция, която постепенно се утвърждава в страната ни.

Заради това и някои от дипломатическите ни представители просто отказват да се завърнат в България, когато са отзовани от посолствата и легациите по света. Такъв е случаят с 19 български дипломати, които са лишени от поданство. Вестник „Народен глас” ни съобщава, че „...11 души бивши български дипломати са били лишени от българско поданство и техните имущества конфискувани. Между тех е и г-н Боян Чуканов, бивш аташе на пресата във Вашингтон. В издаденото за случая официално комюнике се казва, че въпросните дипломати не се подчинили на заповедта на правителството да се завърнат в България...”.

Същата е съдбата и на българския дипломатически представител във Виена. Отново вестник „Народен глас” предава съобщението така: „...Виена – Владимир Паскалов, български дипломатически представител в Австрия, подаде оставката си. В своето писмо до българското правителство, Паскалов заявил, че предпочита да бъде свободен. Той е бил повикан да се върне в София, но отказал...”.

И това съобщение носи повече информация от тази, която съдържа, защото става ясно, че има страх сред българските дипломати след налагането на комунистическия режим у нас. Те се страхуват за живота си и именно поради тази причина масово отказват да се завърнат в страната. А тук, ако се върнат, почти сигурно е, че ги чака съд и изфабрукувани присъди, като е напълно възможно дори и да бъдат ликвидирани, както много други, без дори да бъдат съдени за каквото и да било.

Властите в София са повече от недоволни, защото реално нямат контрол над хората, които са в посолствата по света. Те не разполагат с никакви лостове, за да ги принудят да се върнат в София, а още по-малко пък-да им затворят устата, за да не говорят за издевателствата, които се случват в България по време на червения терор. Чуканов иска да е свободен, което автоматично означава, че в България той няма да е свободен и това напълно влудява комунистическото правителство!

За пълзящата опасност от комунизма историческо свидетелство отново намираме в страниците на вестник „Народен глас”, който предава съобщение на генерал Айзенхауер: „...Вашингтон-Бившият началник щаба на американската армия генерал Айзенхауер...предаде в правителството своя последен рапорт,  в който изтъква, че „...червените заплашват мира в Европа и че ако държавите около Средиземно море изгубят своята независимост и възприемат тоталитаризма, войната ще дойде близо до нас...”. Генералът препоръча щото Америка да се приготви за защита като въведе задължителна военна служба и ред други мерки за засилване военната мощ на Щатите...”. 

Такова изказване като това на генерал Айзенхауер, който по това време все още е бъдещ президент на САЩ, показва, че заплахата наистина е била повсеместна. Заплахата от комунизма и най-вече от неговата най-извратена форма – тоталитаризма, която се прилага у нас още почти веднага с настъпването на съветските войски, тази заплаха е напълно реална и именно тя погубва хиляди, които по едни или други причини са били обект на репресия.

В подобна ситуация нашите дипломати в чужбина, където те изпълняват предимно представителни и посреднически функции, се явяват нещо като посредници между социализма и капитализма. Те обаче не могат да изпълняват подобна роля, защото самите те не са убедени социалисти. За целта властите решават да ги сменят със свои верни хора, на които да доверят политиката спрямо външния на нас свят.

Смяната може да стане, като привикат старите дипломатически представители и ги обвинят формално в „измяна” на отечеството например, нещо, което най-често се случва и най-трудно се доказва. Комунистите обаче нямат нужда от доказателства, те се нуждаят от действия, с които реално и постепенно да узурпират всичката власт, така че това да стане незабелязано и да остане в сянката на една мнима защита на законите.

Това е едно истинско кърджалийско време, което няма равно по мащаба си и което води до обезкървяване на българската интелигенция, която до голяма степен е срината, унижена и дори и физически унищожена.

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

кореспондент на вестник „България” в София