ЕДНА ПОЗАБРАВЕНА СВЕТОВНА ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНОСТ В БЪЛГАРИЯ

През далечната 1958 година жителите на село Запалня, на брега на река Тунджа, получили неочаквана новина,че ще ги изселват! Първоначално това бил само един слух, който обаче съвсем скоро се потвърдил.  Селото щяло да бъде преместено заради строежа на язовир. Хората реагирали бурно, но много бързо разбрали, че нещата ще се случат и родните им къщи ще бъдат залети от водите на огромния водоем, който предстояло да се изгражда.

Строителството на мега съоръжението започнало през 1959 г. През 1962 година хората били изселени. С указ № 57 от 05.02.1965 г. село Запалня било заличено от списъка на населените места в България и съвсем скоро след това било потопено. Приключило изграждането на четвъртия по големина язовир в България – Жребчево.

На дъното на язовира останали къщите, читалището, селската кръчма и красивите розови градини на Запалня. Жителите му стопанисвали едни от най – добрите насаждения от маслодайна роза в страната. Там имало повече от 120 гюлови казана.

На дъното на язовир Жребчево останали също и мечти, спомени, останали къщите, улиците, останал един цял свят. Когато водите на водоема се отдръпнат през летните месеци, се отваря родният Помпей, който макар и не мигновенен, като оригиналния, все пак представя един период от историята на едно селище, което вече го няма на картата на света.

Казват, че когато водата се отдръпвала повече през някои по-сухи години, можело да се видят дори останките от зидовете на къщите, че дори и пътищата, които са пресичали село Запалня.

На хората били отпуснати помощи, за да си построят жилища на други места. По – голямата част от тях се преселили в град Твърдица, където южно от железопътната линия изградили нов квартал. Голям брой семейства отишли в Казанлък.

Една частица от потопения в язовира свят обаче категорично отказва да изчезне – това е църквата "Свети Иван Рилски". Някогашните жители на селото разказват, че тя се издигала на висок хълм. Днес, когато язовирът е в най – голямото си пълноводие, тя е потопена почти наполовина. Спадне ли нивото на водите, църквата отново остава на сушата. Тогава може спокойно да се влезе в нея.

Обраслите с миди стени изглеждат сюрреалистично, като че ли появили се от друг свят, който отдавна не съществува, свят, подобен на изчезналата Атлантида.

Храмът е построен през 1891 г. Зидарията е извършена от тревненските майстори Ненко и Рую Руеви. Изографисването е направено от техният брат Иван Руев. Църквата е осветена  на 19.10.1892 г. от епископ Герваси – митрополит на Сливенска епархия. По – късно иконописецът Кирил Кънев и проф.Иван Мандов са направени стенописи на тавана.

Първият свещеник е Петко Славов, който през 1893 година се преселил в Запалня от село Козарево. След него в селото служат поп Сава от село Сборище и поп Драган от Запалня. Двора на църквата от почти два декара е дарен от Ангел Ройчев.

Църковната утвар, иконите и вещите на черквата били пренесени преди заливането на селото от водите на язовира, в близкото село Гурково. До скоро по стените на храма ясно са се отличавали красивите стенописи. Керемидите от покрива обаче били откраднати преди време и рисунките избледнели почти до неузнаваемост само няколко години след това.

Въпреки, че селото отдавна не съществува, бившите му жители провеждат ежегоден събор в района. Правят го близо до мястото, където и до сега е запазено гробището. Пред него, с лице към язовир "Жребчево" е била поставена паметна плоча за цялото потънало село. Текстът гласял: "Село Запалня, заселено XV в., изселено 1962 г.". Днес тази плоча я няма, така, както и самото село го няма!

За село Запалня има и легенда. Според нея един от богатите жители – известен производител на розово масло, оставил заровено в двора на къщата си имане. Той така и не могъл да преживее факта, че розови градини, създадени с толкова труд ще бъдат унищожени. С кончината му останала неразкрита тайната къде точно са скрити скъпоценностите.

Съществува идея църквата "Свети Иван Рилски" в язовир Жребчево – единственият жив спомен за историята на селището, да бъде реставрирана и консервирана по подходящ начин. Ако, разбира се, издържи достатъчно дълго и дочака по – добри времена.

Целта е църквата да се запази за поколенията, след като вече и по напълно естествен път се е превърнала в култово място за посещения, включително и поклоннически.

Планира се да бъдат консервирани и запечатани зидовете, както и да бъде изработен олтар. Инициаторите искат още кръстът от храма да бъде поставен над останките от църквата. Намеренията им са тя да се превърне в единствената църква в света, достъпна по вода! А иначе храмът и днес е една от световните забележителности, превърнал се в атракция дори за „National Geographic”!

За вестник „България”-Чикаго/САЩ

АРХИМ. ДИОНИСИЙ: „СЛАВА БОГУ ЗА ВСИЧКО”…!

Предвид Българската православна църква в какво състояние е, сега всичко ще бъде по мед и масло, след като стана това разправяне с мен. Така архимандрит Дионисий коментира факта, че Светият Синод го освободи от поста председател на църковното настоятелство на патриаршеската катедрала „Св. Ал. Невски”, считано от 20 май 2016 г.

Що се отнася до всичко останало, аз мога само да кажа „Слава Богу за всичко”. Така вече бившият председател на катедралата коментира обвиненията, които бяха отправени в решенията на Синода към него.

Невъзможно е да бъда лишен от право на свещенодействие, защото в каноническо отношение, дали да бъде един духовник запретен или не, биха могли да се произнасят, но що се отнася до този, който е наречен за епископ, той би могъл да бъде запретен, или да бъде подложен на духовно наказание, под каквато и да е форма, само и единствено от църковен съд, който е архиерейски събор, с минимум 12 архиереи, по канон, защити се архимандритът.

Свещениците нямаше да протестират, ако нямаха гръб вътре в Светия Синод. Единият от митрополитите, който е гласувал за това нещо е вуйчо на един от свещениците. Какво са организирали те, нямам представа, но интересно е, след като Светият Синод ги наказва с мъмрене, това до какъв резултат ще доведе. Обикновено наказанията, или наградите са административни инструменти, които се използват за постигане на резултат. Сега аз не мога да разбера, какъв резултат ще има, защото познавам системата в Българската църква и мисля, че тук ще има голям проблем. Това означава, че от тук нататък всеки недоволен от извършването на административен и финансов ред би могъл да действа по същия начин, както и тези духовници, коментира още архимандрит Дионисий.

Потърсихме и свещеник от храма „Св. Ал. Невски”, за да коментира, защо и те са наказани с мъмрене, но не можахме да осъществим контакт, за сега! 

P.S./ Използвана е информация за вестник "България"-Чикаго/САЩ

За фейсбук-групата "Православни новини"

(METRO)ПОЛИТИТЕ РОДНИ – „БОЛНИ” И НЕДО…ВОЛНИ…!

„…Три деня младите дружини

как прохода бранят. …Дванайсетий път

гъсти орди лазят по урвата дива

и тела я стелят, и кръв я залива....”

Ив. Вазов

„Три деня”…родните METROполити не могат се събра, не могат се разбра, не могат се раздума като едни нормални METROполити! Ако се съберат, ще се карат, ако не се съберат, дори не могат и да се скарат….! Така си и остана нареченият, облеченият и напълно обреченият за епископ Стобийски - ни риба – ни рак, ни на козата крак…!!!

А междувременно новината гръмна като метанов взрив в тоалетна на китайски ресторант, срещу руска църква /!!!/:

http://www.novini.bg/: „АРХИМАНДРИТ ДИОНИСИЙ: Беше направен опит за покушение срещу мен!” -

ОТГОВОРЪТ: "Биха ме, не ме боля; тласкаха ме, не усещах. Кога се пробудя, пак ще търся същото." - Книга Притчи Соломонови – 23:35.

Така и отците гигински не можаха да поделят църногорски имотец, кое на кого било, за кого било, до кога било, …”три деня”…. и за това не могат да решат родните METROполити, коя тенджера да е за единия и кой фустан да е за другия, коя биволица да биде за трети и коя отива за ….котлети/!/, кой да води игуменарница блажна,…блажна още и много важна…!

Е бива, бива, ама чак пък такъв цирк вече не бива да бива…!

Ето как Иван Димитров описа случката  с родните METROполити в http://dveri.bg/: „…Така наред с болните м. видински и м. старозагорски, отсъстващите от страната м. американски и м. варненски, изчезналия от страната м. европейски (който обаче междувременно беше успял лично да се застъпи за Дионис пред патриарха!), много заетия в академията си м. търновски, неинтересуващия се от синодните дела м. плевенски, внезапно заболя и м. пловдивски. Колко жалко!...”, като под /м./ се разбира „митрополит”, а „Дионис” е „архимандрит Дионисий”….!

Тя неговата работа стана малко като онази работа с ордена на Нешка, дето нямала грешка! Уж е наречен, уж даже е и почти облечен, пък е леко „завлечен”….! Ако ще го наказват, поне да го накажат, ако ли пък не, поне да не ни разиграват наивно по възрожденски театро, защото вече взе да ни доскучава!

Честно да си кажа, колкото и да не харесвам „Дионис”, вече взе да ми става жал за него, то бива гавра, бива чудо, митрополити уж го защитаваха пък изведнъж взеха че се гътнаха и те болни…., от мързобол ли са се разболели, от що ли….?!

Не прилича на коскоджамити бабаити – METROполити да се правят на ощипани „гуспойци” /…но все пак да не им ограничаваме свободната воля…!/, ако ще наказват, да наказват, ако ще съдят право, нека седят на криво, ама ако ще седят на криво и се съдят криво, като се крият като мишки, вместо да решат за Мишев, то на сана им не подхожда такова мишкуване, … мишкуване още -„гигинцуване” ….!

За фейсбук-гпупата "Православни новини"

„ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО” ДА ПОСЕТИШ АМЕРИКА ПО ВРЕМЕ НА КОМУНИЗМА

18 април 1971 г. – Семейство Иванови в

 музея на „Аполо 14”. 

Двама обикновени българи от София посещават инцидентно САЩ през 1971 г. Дни след като вече са си у дома, в края на годината, семейство Иванови са привикани в една от службите на тайната милиция/полиция, която в онези години се помещава на столичната улица „Московска”, където днес се е разположена Държавна агенция „Архиви”. Двамата са разпитвани, какво са видели в Америка, какво им е направило впечатление, какво се е говорело сред емиграцията ни.

Това са темите, които са вълнували разведчиците в онези години, по този начин са били унищожавани човешки съдби, така са били притискани и мачкани невинни хора, и за какво…, само защото са били в Америка!

Очевидно двамата не са казали нищо съществено на властите, защото те са освободени веднага след своеобразния разговор/разпит. Срещата е била неформална, защото за нея няма оставени данни в документите, които се пазят за разработването на съпруга като „вражески елемент” на „народната власт”. Всъщност, той е свален от отчетите и интереса на службата за „Държавна сигурност” още през 1961-ва година. Когато обаче се завръща от Америка, службите отново се заинтересуват от него, за да разберат, дали ще им каже нещо интересно.

Милиционерите са на ясно, че мъжът и жена му не са специалисти, за да им издадат някакви тайни за проекта „АПОЛО”, където са били в музея, пък и какви тайни ще има в един музей, при положение, че ако това са някакви тайни, те няма да са поставени открито в музея! Въпреки това обаче двамата са разпитвани приоритетно именно за това – какво са видели в този музей.

Наивността, с която властите в София разчитат на това, че едни обикновени хора, които нямат и най-малко понятие от техника, могат да им предоставят уникални разузнавателни данни за „АПОЛО”, е повече от трогателна в своята неимоверна безумност! Полицията наистина си мисли, че тези двама несретници, които просто са били в Америка, знаят все пак нещо! Те ги изследват психологически, с полицейските методи, на които са научени. Надяват се, че ще изкопчат нещо, с което да блеснат пред началниците си и най-вече пред партийните секретари. Уви, нещата не са толкова прости и елементарни.

Семейството умело се представят за обикновени туристи, каквито те са си, които просто са били на гости на сестрата на мъжа. С една дума, правят се умишлено на „улави”, за да не дадат информация на властите, с кого са се срещали в Америка и какво точно са приказвали там хората. Това явно разпалва любопитството на иначе доста опитните милиционери, които знаят, как да изтръгнат необходимата им информация.

Съдейки по текста в дневника на мъжа, който той си води докато са в Америка, той е имал какво да разкаже на милицията и на службата „Държавна сигурност” – тайната полиция.

На няколко места в текста той говори за това, че наши емигранти са избягали от „комунистите”. За някой дори споменава, как точно са избягали, а именно - „през Югославия”, за други пък казва, как имали условни присъди, едва ли не, ако се върнат тук ще ги съдят ефективно. Всичко това идва да покаже, че мъжът е имал достатъчно „интересна” информация, за да бъде търсен от тайните служби и политическата полиция.

Разговорите, които са били водени в Америка вероятно биха представлявали интерес за тайните служби. Все пак мъжът се запознава в Америка с известни наши емигранти, някои от които са доста влиятелни хора и като постижения в живота, и като финансови възможности, но и като контакти с високопоставени американски и световни личности.

Мъжът обаче не се поддава на изкушението да стане доносник на вездесъщата „Държавна сигурност” и нищо не казва, нито той, нито жена му. Те оставят спомените си за себе си. Запазват онова, което са видели в Америка в спомените си и по този начин постепенно стават безинтересни за милиционерите и служителите на тайните комунистически служби.

Семейството е освободено още същия ден от управлението на столичната ул. „Московска” и се прибират безпроблемно в къщи.

Подобна съдба днес вероятно би изглеждала странно смешна или направо напълно абсурдна. Това обаче е била реалността за малцината, които са успели да излязат от България, да посетят Америка, при това за почти цяла година и да се завърнат без да останат в Америка, както биха сторили много от тези, които въобще биха се добрали до Новия свят.

Това са години, в които да посетиш Америка е равносилно на криминално престъпление за властите в София. Америка е главният враг на СССР, Америка е най-„опасната” държава за световния комунизъм и именно заради това интересът на тайните служби в България към хора, посетили САЩ, е толкова голям!

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

кореспондент на вестник „България” в София

КАК СЕ БЯГА ОТ СЕБЕ СИ – СЪДБАТА НА „НЕВЪЗВРЪЩЕНЦИТЕ”

Снимка: www.dw.com

Да избягаш от родината си, това звучи странно! Защо човек бяга от нещо свое, от себе си? Всъщност, оказва се, че не просто не можеш, но и не бива да бягаш от себе си, но от родината си можеш да избягаш, особено когато  тя от майка се превръща в мащеха.

Такъв е случаят на много българи, които намират спасение за себе си и семействата си след налагането на комунистическата система в България.

Това е съдбата на тези хора, те са принудени да бягат от България, за да се спасяват, защото са били открити и честни, защото не са си мълчали и са изказвали на глас онова, което са мислили и чувствали. Това е била тяхната основна вина, поради което те вече не са имали живот в родината си България и са я напускали.

Един обикновен българин, посетил Америка през далечната 1971 г., разказва в своите записки за една много малка част от тези хора, които са избягали, напуснали са родината си, но не са избягали от нея, а от политическото управление, което е наложено в нея. Ето какво споделя този българин: „…25 юли 1971 г., неделя,…отидохме на гости на Минка и Михаил Михайлови. Тe бяха избягали от България през Югославия и от там – в лагер за бежанци в Италия. След това стигнали до САЩ.

Михаил завършил машинно техническо училище в Габрово. След това завършил юридическият факултет в София. Поради жилищната криза, живеели в една къща с един комунист – милиционер. Той му правел голям тормоз. Михаил не бил комунист. Те се записали на екскурзия до Югославия с жена му и от там избягали. Той подозираше и нас, че сме комунисти, но след това си промени мнението…!”.

Да, подозрението е нещо, което съпътства живота на много българи по света в онези години, защото времената са такива, тежки, тъмни и жестоки. Тези хора са минали през ужасите на бежанските лагери, където те са просто един пореден номер, от там, с много усилия и много надежда, те достигат до заветната Америка, където трудно но сигурно установяват живота си.

На 17 август, вторник авторът на записките продължава с ново описание на съдбата на други бегълци: „…Отидохме на гости на Мария и Нина. Нина е от София, живяла на ъгъла на улиците „Раковска” и „Граф Игнатиев”. Заминала за Австралия при сина си, който бил радиотехник. Там се омъжила. Синът и се прехвърлил в Калифорния и след 5-6 месеца и майка му с мъжа й го последвали. Една вечер, когато с мъжа й били на ресторант, като се прибрали, намерили бележка, че синът й се връща в Австралия, но преди това нищо не й бил казвал. Прочете ни писмото, което му написала, с много силни чувства…”.

Чувствата винаги са силни, особено когато говорим за разделени семейства, за разкъсани през континенти и океани човешки съдби, пръснати по целия свят.

На 25 септември, събота, авторът на записките ни оставя още едно любопитно описание на друга съдба на емигрант, който също е преминал през много и забележителни перипетии, докато се добере до Америка. Това е Данчо. Ето какво пише за него нашият автор: „…Минахме Tipton, подобен е на нашия Мургаш. Природата – пустинна. След 35 мили в ляво се появиха чудни червени скали. В ниското видяхме Las Vegas. …Отседнахме при приятели. Потърсихме един българин на име Данчо. Той е готвач в един хотел. Избягал от България от комунистите. Ходил в Югославия да види родителите си на границата…”!

Какво ли не са принудени да правят българите, за да достигнат, ако не до България поне колкото се може по-близо до нея. Така те идват в някогашна Югославия, която беше известна с това, че режимът беше малко по-хлабав от този в България, която се славеше като най-верния сателит на СССР.

В пограничните градчета с Югославия често се организираха панаири. Тогава границите между двете социалистически държави се отваряха символично, за да могат хората да отидат на пазар, на разходка и за да се видят със свои близки, които живееха оттатък. Това беше статукво, останало от преразпределението на териториите още след края на Втората световна война. Тогава именно и наши емигранти чак от САЩ, но и не само, имаха все пак някакъв шанс, относително незабелязано и сравнително безопасно да се видят със свои близки и роднини, макар и за малко и макар и не на родна земя!

Това са срещи на страх, бързане, нетърпение, непрекъснато оглеждане, това е споделяне на кондензирани и консервирани емоции. Подобни прецеденти съществуват и на други места по света, като например между двете Кореи. Това са само част от абсурдите на ХХ в., които засягат милиони човешки съдби през годините на така наречената „студена война”.

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

кореспондент на вестник „България” в София

ЗА ИМЕТО НА ПАТРИАРШЕСКАТА КАТЕДРАЛА И ОЩЕ НЕЩО…!!!

Рефренът, че Реформаторският блок искал да сменя името на патриаршеската катедрала „Св. Ал. Невски”, който беше обявен от предстоятеля на храма – архимандрит Дионисий, се оказа блъф, но този блъф даде основание да се замислим по една тема. Дали пък наистина може името на патриаршеската ни катедрала да бъде сменено. Оказва се, че това е възможно, макар и да не е лесно, както споделиха специалисти. Но за това по-късно.

Сега нека направим една разходка из околните и не съвсем околни православни страни, за да видим техните съборни, главни православни храмове как се именуват. 

1. Да започнем от Република Македония, където главният храм в Скопие носи името „Архиепископски съборен храм Свети Климент Охридски”…! Става дума за местен светец, който те си присвояват, но така или иначе, светецът е национален герой, както те смятат, именно на държавата Македония!

2. В Сърбия катедралният храм се нарича на името на най-големия сръбски светец „Свети Сава”. 

3. В Букурещ главният храм е „Св. Св. Константин и Елена”, но в момента се строи по-голям храм – „Възнесение Господне” – това е националният празник на Румъния! Тоест, отново говорим за местно събитие, или за голям Църковен празник.

4. В Атина главният храм се нарича „Благовещение” – отново голям общо църковен празник и национален празник на Гърция. 

5. В Истанбул главният храм е на всеправославен светец, необвързан с определена държава – Св. Георги!

6. В Москва главният храм е на името на самият Христос – „Христос Спасител” – „Рождество Христово”.

7. Най-големият съборен храм на Света Гора – Великата Лавра е на името на Свети Атанасий Атонски, защото там са неговите свети мощи. Навсякъде виждаме това – уважение към първия, към най-уважавания, с изключение на България!

Във всичките тези случаи говорим за най-почитания храм в дадената държава и съответно и най-посещаван.

Навсякъде моделът е един и същ, с изключение на България, където ние правим жест към Русия и кръщаваме най-големия си патриаршески храм на името на един руски светец, който почти няма нищо общо с България и българите! За съжаление обаче тези жестове към Русия са невърнати жестове.

Казват, че това е жест заради Освобождението ни през 1878 г. Хубаво, ама центърът на София е изпълнен със „жестове” – църкви, улици, булеварди, паметници – паметник на императора пред българския парламент, булевард „Руски”, улица „Московска”, патриаршеската катедрала, а от по-ново време – паметникът на Съветската армия „освободителка” и какво ли още не! Е, имаме все пак сам едно Освобождение и няколко „жеста” от наша страна заради него…!

България е трябвало да прави жестове и заради обявяването на независимостта си през 1908 г., което също има значение за името на катедралата „Св. Ал. Невски”, за да получим международно признание и от Русия.

Всичко това е търсен ефект, но в конкретна историческа епоха и политическа ситуация. Свети Александър Невски става името на катедралата не по някакви други, а основно по политически причини, защото ние сме търсили и получили политически дивиденти от това действие...! Факт...! 

В другите държави се търси най-силният култ към местен светец или поне такъв, който има отношение към съответната държава и на негово име се кръщава най-големият съборен храм.

Свети Йоан Кронщадски разпространява култа към Свети Йоан Рилски в Русия, но главният храм в Москва не е кръстен на името на българския светец…!

Смяна на имена на храмове не е прецедент. Такива са случаите с патриаршеската катедрала, която днес носи името на „Св. Александър Невски”, със църквата „Свети Крал”, която днес е „Света Неделя”, а в по-ново време, църквата, която беше построена срещу румънското посолство в София, първоначално беше кръстена „Свети Дух”. Нейният строеж е започнат и е положен първият камък, в който е вкарана капсула, където пише, че храмът се казва именно „Свети Дух”, докато днес храмът се казва „Възнесение”…! Тоест, процедура за смяна на името на храм съществува, все пак.

Потърсихме мнението по темата на доцент Дилян Николчев - преподавател по Църковно право и Устройство и управление на БПЦ в Богословския факултет на Софийския университет "Св. Климент Охридски". Ето какво каза той:

„…Вероятно архимандрит Дионисий има предвид дискусиите преди няколко години. Има такава смяна на името на патриаршеската катедрала във военните години. Това е за кратък период, като по-скоро политическа реакция. Не мисля, че днес може да има такава смяна, поне докато има някакви търпими отношения между Русия и България. Това е доста сложен казус. Теоретично е възможна смяна на името на храм, но на практика едва ли. Това е PR-акция…”, коментира доцент Николчев.

С една дума, повдигнатият от архимандрит Диноисий въпрос за това, че определена политическа сила има желание да сменя името на патриаршеската катедрала, е по-скоро PR, отколкото реално осъществимо намерение. Темата обаче е интересна, защото действително нашият главен съборен храм носи името на руски светец, а не на роден, наш такъв!

Нима не е заслужил Свети цар Борис Покръстител, или пък Свети цар Петър, а дори и Свети Йоан Рилски, макар, че последният като безсребреник едва ли би било подходящо да даде името си на най-бляскавата катедрала в България и на една от най-красивите църкви на Балканите – патриаршеската ни катедрала!?

Така или иначе, очевидно ще ни се наложи /за съжаление, поне за сега...!/ да се примирим с това, че руското влияние у нас е било и си остава силно, като това се вижда в почти всичко символно в самия център на столицата ни! 

За фейсбук-групата "Православни новини"

ВЕЧЕРИНКИТЕ - МАЛКАТА БЪЛГАРИЯ В ГОЛЯМАТА АМЕРИКА

Вечеринката е основен начин за забавление на българите в САЩ. Нашите емигранти намират отдушник в събиранията, които те си организират и които представляват един вид временно завръщане към родината, едно прехвърляне във времето и пространството в България, макар и извън България. Вечеринките са една малка България в Америка!

Кратка справка в онлайн-речника показват, че вечеринка означава - гости, прием, банкет, събитие, а също и dance, dancing-party! По този начин нашенците са намирали обратния път към родината, завръщали са се макар и за малко, в мечтите и в съзнанието си, танцували са народни хора, консумирали са българска храна и български традиционни ястия.

Това е едно тържество, в което българите намират себе си, своето народно творчество, своята национална идентичност, своя мироглед. Там те общуват с други сънародници и така си образуват една малка България в голямата Америка. Това държи духът им буден и най-вече жив.

Ето как един българин от Калифорния описва в своя дневник как се организира една вечеринка: „…Седнахме на една дълга маса. Запознахме се с много българи. Някои бяха много учтиви. Черпиха ни. Пол Вълканов, млад човек на около 35 години, висок и въздебеличък, не пропускаше нито едно хоро. Вечеринките в Калифорния българите ги организират редовно. Ако началото е обявено за 8 ч., то се започва с храна. Обикновено се приготвя българска храна, като например – баница, която се точи от няколко членки на дружеството. Има също кебапчета и мусака. За пиене има обикновено бира и безалкохолни газирани напитки…”.

Освен вечеринките, подобни традиционни организирани събития на сънародниците ни в САЩ са също и пикниците. Те се организират обикновено от различните женски дружества. Отново се приготвя традиционна храна, за да се потопят напълно в атмосферата на „стария край”. Предварително се събират по 10, 25 или 50 цента, рядко и по един долар, с което се закупуват продукти за подготовката на храната. Цената за възрастни и за деца е различна, като за децата, естествено е по-ниска.

Стойността днес може да ни изглежда пренебрежително ниска, но в онези години е била достатъчна и поносима от една страна, за да може да се закупят продукти и от друга страна, за да могат повече хора да си позволят да платят, за да присъстват на въпросното събитие.

Целта е не да се прави някакъв недостъпен елитен клуб, а напротив, да се организират колкото се може повече българи, които да присъстват, за да бъде събитието по-пъстро, по-пълно и по-всеобхватно.

Вечеринките си имат и строго специфична методология на организиране, която става ясна отново от съобщение в дневника на вече цитираният българин, посетил Калифорния – Георги Иванов:

„…Ако вечеринката се организира по случай някакъв празник, председателят ще произнесе кратко слово, ще приветства присъстващите и се открива веселата част – хора и танци…”.

Под председателя се разбира председателя на съответното дружество, което организира събитието.

Особено интересни са тези вечеринки и пикници за хора, които не живеят в Америка. Макар и много рядко и най-вече много трудно, малцина българи успяват да посетят Америка в годините на „студената война”. Един от тях е именно Георги, който посещава сестра си в Калифорния. Въпросните събития дават възможност на нашенците от „стария край” да се срещнат с емигрантите, но и емигрантите имат възможност да поговорят с нашенците, да ги разпитат за това, как е положението в България. Макар и да са добре осведомени, емигрантите ни не пропускат шанса да поговорят с българи от България, които все пак знаят повече и могат да им разкажат от първа ръка, какво се случва в родината им.

Така е и за Георги, който споделя в дневника си, как той и съпругата му са участвали в такава вечеринка, организирана в Калифорния: „…Пристигнаха Джо и Сара, аз ги посрещнат и ги настанихме на нашата маса. Предложиха им храна. Те се нахраниха. След това започнахме да танцуваме народни танци и хора. Разговаряхме с други българи, които изказаха голяма носталгия по отечеството. Искат да посетят България, но роднините им били измрели, а внуците не ги познавали! Към 2 ч. след полунощ си тръгнахме за Маунтин Вю и към 3 ч. след полунощ си легнахме…”.

Емитрантите, особено по-старите ни емигранти, използват тези вечеринки, които обикновено винаги завършват около или след полунощ, не само за да се потопят в атмосферата на отечеството, макар и за малко. Те използват тези моменти, и за да си поговорят, да споделят носталгията си по „стария край”, като така се надяват да намалят болката от раздялата със семейство, роднини, приятели. 

Когато на такава вечеринка присъстват българи от България, те се превръщат в истински звезди на вечерта, защото много рядко има такива случаи. Тогава нашите емигранти търсят контакт с тях, за да им разкажат за близките си в родината, сякаш по този начин те намират някакъв трансцедентен начин да се свържат със своите роднини и приятели. 

Драмата е особено тежка именно за по-старите емигранти, които почти нямат останали близки в родината. Така те се докосват до България чрез хората, които идват от там!

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

кореспондент на вестник „България” в София

КАК ПАРТИЯТА ПУСКАШЕ ПИПАЛА И СРЕД ЕМИГРАЦИЯТА ОТВЪД ОКЕАНА

Повечето от Старите ни емигранти в САЩ знаят, че доверието е най-скъпото нещо, това е най-атрактивната „стока”, която се разпространява сред сънародниците ни и на практика е конвертируема!  Много от емигрантите ни споделяха и споделят, че в годините на комунизма сред тях е имало и хора, които не са били съвсем чистосърдечни, като навсякъде, и като при всички, впрочем!

Българката Цветанка Мирчова, или Флоранс Мирчоф, която живя и почина в Калифорния, споделя пред свои близки, че няма доверие на много хора от колонията, защото не ги познава и не знае, кой какъв е и какви намерения има. Недоверието се появява едва в годните след установяването на комунистическото управление в България. Тогава постепенно страната ни изпраща свои доверени лица, доверени на партията, които да шпионират в полза на разузнаването и които да се опитват да „комунизират” наши сънародници в САЩ. Такова е мнението и впечатлението и на Георги Иванов, който посещава сестра си Цветанка /Флоранс/ в САЩ, през 1971 г. Ето какво записва той в своя пътен дневник по този повод: „…8 май, събота. В къщи се приготвяхме за вечеринка. Поводът – Mother day. Всичко беше организирано от българската колония в клуба. Там открихме един мъж, който през цялото време стоеше до вратата. Той бил партизанин и след войната бил изпратен тук с вируса „БКП”. Много са били изпратени такива тук, за да комунизират българската колония. Тогава тя се разделила на две….”.

Мнението на Георги не е изолиран случай, то се споделя от много хора, с които той общуват, които първоначално приемат и него като такъв кадър на комунистическата партия в България, но след това, когато се опознават, вече се отпускат, за да комуникират свободно с него.

Още в ранните години на комунизма у нас, партията търси начини да инфилтрира свои елементи сред емиграцията ни не само в САЩ, но най-вече там, за да може по този начин да следи нагласите в колониите ни по света и да ги контролира по някакъв начин.

Това е съвършено „нормално” атавистично усещане за власт, което цели да държи юздите на историческите процеси. Уви, понякога целта е била успешна, но слава на Бога, това наистина са редки случаи.  Въпросният партизанин, за който Георги споделя е бил изпратен именно в Калифорния. Той се оказва обаче толкова силно и хронично заразен с вируса на БКП, както авторът на дневника пише, че дори не успява да се прикрива достатъчно успешно и колонията го изолира по естествен начин. Именно заради това той стои до вратата по време на вечеринката, защото просто не е желан там.

Епизодът е странен, но не и инцидентен. Георги описва друг случай с други хора, където отново става дума за шпиони, шпионаж и неприятни отношения между хора с различни политически възгледи и цивилизационни ценности.

„…19 юли, понеделник…Отидохме в Милка. Мъжа й е от село Микре, Врачанско. По професия е радиотехник. Имаха женена дъщеря, която живееше отделно. Бащата на Милка през Втората световна война е участвал в бомбардировките над Плоещ в Румъния. Вземаше 1200 долара военна пенсия. Имаше горещо желание да дойде в България, но паспортната служба отказва да му даде виза, защото в България щели да го съдят. Той обясняваше отказа с това, че след войната, в дома им живеел българин, на който той разказал всичко. Този човек бил шпионин, изпратен от власите в България, за да го шпионира…!”.

Това е отделен случай за хора, които стават обект на шпионска атака от други, изпратени от България. Комунистическата партия не пести средства и сили, за да внедри свои доверени другари в средите на политическата ни емиграция. Само така тя може да следи, какво става там, какво се говори, какво се планира, въобще, какво се случва. Така стоят нещата, когато става дума за политика, при това за политика от тоталитарен тип, каквато е тази след завземането на властта в България през далечната 1944 г.

Въобще опитите да се държи под око емиграцията ни, която често се нарича с епитета „вражеска”, е нещо, от което партията не се отказва дори до края на тоталитарния период в края на 1989 г.

Всичко е подчинено на това, да се търсят и открият лостове за влияние, посредством които определени емигрантски среди да бъдат настроени срещу други и по този начин да се упражнява индиректна власт с идеологически привкус.

Хора като въпросният партизанин, както и много други, за които Георги знае, но не е намерил за необходимо да описва подробно, правят живота на много наши сънародници в САЩ и не само там, по-труден. Създава се една среда на недоверие, на дебнене и непрекъснато проверяване, за да могат хората в крайна сметка да бъдат спокойни, че техните чистосърдечни чувства няма да станат обект на злостни шпионски манипулации. Уви, епохите винаги са имали своя печат, тази епоха имаше черен печат…! 

За вестник "България"-Чикаго/САЩ