ЗАЩО СИ НЯМАМЕ „ТИТАНИК”…?!

Снимка: web.barometar.net

Запитвали ли сте се някога, защо в България си нямаме такива грандиозни филми, като например „Титаник”? Имаме едни класически исторически саги за хан Аспарух, Цар Борис и цар Симеон Велики,  и това е всичко! Един филм за Левски се роди преди година и него дори успяхме да окепазим с коментари! Друго няма…! 

Нямаме филм за Освобождението ни от османско владичество, присъствие, отсъствие, престой, съжителство, или каквото там е било! Нямаме филм за подвига на Ботев, нямаме филм за „Великденската акция” и църковно-националните ни борби, нямаме филм за Съединението, за обявяването на Независимостта на България, за Балканските войни, за падането ни под властта на СССР през 1944 г., например, нямаме дори филм за 10 ноември 1989 г.

На практика нямаме грандиозни исторически саги за нищо освен гореизброените три – Аспарух, Борис и Симеон. Това е всичко! Защо, нямаме пари ли, това е първото, но не и последното, защото не всичко е в парите.

Как така се намира финансиране за сериали, при това някои от тях са от тъпи по-тъпи, че най-тъпи…!? Значи проблемът не е в парите, а е в приоритетите! Една класическа филмова сага, при това отново в сериал за „Борджиите” е популярна. Ние обаче си нямаме нашата подобна сага, да речем за патриарх Евтимий Търновски! Знаем кой е, е, поне някои го знаят, но това е всичко.

Оставяме настрана въпросът с възпитанието, защото това досадно нещо трябва да става непринудено, не самоцелно. С един интересен исторически филм, а защо не и сериал, децата ни ще се образоват и възпитат много повече, отколкото в традиционното училище, защото ще им покажем онова, което искаме по един нетрадиционен начин, така, че сами да си го сдъвчат и преглътнат, а не да им го дъвчем ние с нашето вечно преподаване!

Един добър сюжет за филм например би бил този за „червения терор” през 1946 година, когато загива една голяма част от родната интелигенция. Да, документалното кино е интересно, но понякога художествената интерпретация дава повече душа при едно съпреживяване на историческите събития.  

Сякаш нарочно не се правят такива филми, като по-важно е да се измислят сюжети и сценарии на някакви псевдо-исторически филми, които по традиция наивно задълбават в отегчителни битовизми и мелодраматични възклицания в стил някогашната разтърсваща поредица – „Робинята Изаура”…!

Като че ли се залага повече на всеядството, на масовия вкус, на традиционните подправки – крими, мутри, мафия, богаташи, наркотици, проститутки. Това е класическият залог за продажбата на един филм, а традиционните ценности, които са „приготвени” по един по-различен, нетрадиционен начин, ги няма, никой не рискува с тях.

Това води до появата на едни бозави филми с големи претенции, зад които стоят едни защитници на инат, които ни убеждават, как ако не им харесаме филма, значи сме тъпи като зрители!

Да се върнем на „Титаник”! Ако филмът не беше интересен, завладяващ, внушителен, зрелищен, едва ли авторите и режисьорът щяха да убеждават публиката, че е тъпа и не им разбира сценария…!

Ако все пак някой поеме риска да тури малко повечко мерудия на една родна историческа сага, да я попрепържи за вкус, да използва малко канела и соев сос, то има някаква вероятност, макар и малка, скоро да се роди и роден сериал от рода на „Борджиите”, ако не друго, поне ще сме опитали…! 

КАК СЕ СТАВА СВЕТЕЦ?

Снимка: opoznai.bg

Във връзка с проведената неотдавна канонизация на архиепископ Серафим Соболев, в медийното пространство се появиха коментари от сорта, че едва ли не, ние не „правим” собствени светци, а подкрепяме такива на чужда държава, каквато е Русия! Да оставим настрани факта, че противопоставянето по такъв начин и на тази плоскост е напълно недопустимо, но все пак, това са две теми, като едната по никакъв начин не зависи от другата!

Светците не са на тази или на онази държава, те са на Православието. Ако един човек просияе като светец, то той е светец не на Румъния, или на Гърция, той е светец на Православната църква, която е една цяла, за всички православни християни! Това е правилото, другото е изключение!

Колкото до това, че ние българите не „произвеждаме” светци, това е една отделна тема, която има основание и повод за публичен дебат, до толкова, до колкото като православно общество имаме динамичен поглед над това, което се случва в родната ни Църква.

Някои коментират екзарх Антим І като възможен светец, но едва ли същите познават отношението на Вселенска патриаршия към него, като те го възприемат почти като схизматик. Завъртя се дори името на митрополит Иларион Макариополски. За него обаче в църковните среди въобще не е обсъждано подобно нещо. Няма и доказани чудеса, които да са ставали с негова помощ и застъпничество, иначе той е достатъчно заслужил като обществен и църковен деец.

За да стане един човек светец,  не е достатъчно само да води добър монашески живот, необходими са някакви чудеса, които да са се случили, нещо необичайно, което да го прослави и по този начин той да просияе като светец. Добри монаси има много, въпросът е, дали са светци…!? За това са необходими изследвания, много задълбочени, продължителни, специализирани и внимателни изследвания, които да доведат до резултат, който да подскаже, дали един свещенослужител, или обикновен човек дори ще просияе!

Един достоен човек за изследване, който би могъл да достигне един ден до това да бъде обявен за светец е например архимандрит Назарий Кокаленски. От неговата кончина обаче има само 5-6 години, твърдят богослови, а това не е достатъчно, за да се провери на практика, дали този духовник има достойнството да бъде поставен в сонма на светците. 

дори в момента може да има монаси и монахини, които да са до толкова усърдни в служението си, че да достигнат прозорливост и свръхмъдрост, заради която да просияят един ден, а може да има и такива, които отдавна не са между живите, но вече да са просияли. Епархийските ни митрополити обаче, може би все пак не всички, са немарливи към това.

Все по-усърдно се говори за обявяването за светител на бившия български патриарх Максим. Това обаче първо не може да стане сега, защото няма достатъчно изминали години от кончината му. Освен това не са документирани чудеса, които да са станали с негово застъпничество. Най-важният въпрос обаче е да се изследват връзките му с комунистическата партия, да се провери, дали има досие. Това беше направено например с последния канонизиран светец Свети Серафим Соболев – Софийски Чудотворец.

Максим все пак беше патриарх в едно бурно време, в години на войнстващ атеизъм и трябва да се отчетат всички фактори, които са повлияли за това той евентуално да бъде, или да не бъде провъзгласен за светител, един ден, но не и много скоро!

В Рилския манастир също има много монаси, които са водили твърде аскетичен живот и това може да ги е доближило до светостта. Изследвания обаче не са правени. Днес там по-важно е да се реставрират стенописи и манастира да придобива все повече вида на един обикновен етнографски комплекс, вместо да се обърне внимание повече на духовния живот на монаси, които може би имат големи заслуги, заради които биха могли и да са светци.

Всъщност, по информация от http://toross.blog.bg/, „…последното канонизиране на български светец е на Софроний Врачански,…през 1964 год. и от тогава нищо, като изключим самосиндикалната акция на владиката Николай /Пловдивски/ с Баташките и Новоселските мъченици. Просто БПЦ липсва в това най-висше въздвижение на автокефалната ни църква….”.

Под пасивно обществено обсъждане е още и темата за избитите свещеници от комунистическия режим у нас, като например един „отец Константин от с. Торос, който е рязан на парчета от главорезите от ДС в милицията в гр. Луковит”, защо такива истински мъченици на християнската вяра не се канонизират?! А такива има много, такъв е и свещеникът от село Белозем, днес град, недалеч от Пловдив, на когото другарите изскубали брадата след емблематичната дата 9 септември 1944 г.!

Един друг евентуален бъдещ светец може да бъде известният „дядо Мраз”, или архимандрит Йосиф от Троянския манастир, чийто живи роднини все още живеят в селото. Пак от същия манастир особено добродетелен живот е водил също и архимандрит Евтимий!

Може би един от най-достойните за провъзгласяване за светец е търновският митрополит Климент Друмев. Усилено се говори, че на гроба му ставали чудеса. Настоящият владика на Търново – Григорий, обаче едва ли ще си помести мекото продължение на гърба, за да направи нещо за този наистина заслужил клирик и негов предшественик!

Защо се подценява женското ни монашество, което в много отношения дори превъзхожда мъжкото такова?! Една достойна монахиня е например известната баба Исайа от Преображенския манастир, която се подвизава като мъж-монах. Тя е живяла в колиба до лозето, защото е имала послушание да се грижи за него. Едва след смъртта й се разбира, че това е била всъщност жена-монахиня.

Достоен е също и отец Ефрем Босия от Рилския манастир, на когото се твърди, че подражава днес монах Мойсей, който също ходи бос. Първият носел вериги под подрасника си, за да се самобичува в името на вярата си!

Видовете светци са различни, в зависимост от ранга в ейрархията. Преподобни могат да са хора, подвизавали се като монаси до степен на офикията архимандрит, твърдят запознати. Пак според тях, светители са хора от средите на епископата до патриарх, а мъченици са онези, които са пострадали заради вярата си в Христа. Има и така наречените „Христа ради юродиви”, безумни заради вярата си в Христос. Такъв е бил например Ангелчо. Той е живял в София и е достатъчно известен в църковните среди. Помагал на църквите и манастирите и всички го мислели за луд. Когато Ангелчо умира, Варненският и Великопреславски митрополит Йоан заявява, че въпросният Ангелчо редовно се е изповядвал, но тайно, въпреки, че е давал вид на пияница, лентяй и безделен човек. Той е бил православен юродстващ, или юродив – хора, които са видимо луди, но на практика са силно вярващи и въобще не са си изгубили разсъдъка.

Защо нашите светци нямат достоен култ в нашата страна?  Кой днес почита например Св. мчк Боян-Енравота, княз Български? Кой се моли на него…? Повечето, които носят името Боян, празнуват на Богоявление, а не в деня именно на този наш си, „български” светец.

Заради това, когато си задаваме въпроса, защо не „произвеждаме” светци, може би преди това трябва да се запитаме, дали достатъчно уважаваме вече „произведените” ни светци, пък после да мислим за нови, а достойни за това има и ще има...! 

КОЙ ОТРИЧА „БАБА МАРТА”…!?

Снимка: forum.abv.bg

На първи март по традиция се закичваме с мартеници, според някои обаче, това е суета, която няма никакъв смисъл! Без да навлизаме в дебрите на историята на този символ, можем да кажем само, че има една книга, издадена от монаси, които твърдят, че мартениците са празнодействие. Според тях, това е „популярен езически обичай, привнесен в християнския живот…”.

Това обаче означава само едно, че все пак този обичай е станал част от Християнството, след като е „привнесен”, както твърдят въпросните монаси! Става ясно, че мартеници първоначално са били носени само от жените и децата, но от средата на миналия век вече и мъжете носят мартеници. Обичаят е характерен не само за България, оказва се, че този символ е типичен още за Северна Гърция, Македония, Румъния и Молдова, което го превръща в нещо като традиционен за целия регион и за българската етническа територия въобще.

„Вярването, че плетеницата от бял и червен конец ще ни донесе щастие е празна, безсмислена и суетна. Не носенето на конци ще ни донесе щастие, а стремежът да изпълняваме Божиите заповеди…”, твърдят монасите, автори на книгата за суеверията сред днешните християни!

Първо обаче трябва да се запитаме, защо двете неща трябва непременно да се противопоставят?! Кой е казал, че хората вярват в силата на конците, не, напротив, те не вярват в тях, това е просто една традиция и нищо повече. Освен това, от къде става ясно, че онези, които носят мартеници, видите ли, априори не изпълняват Божиите заповеди? Едното нито заменя, още по-малко пък отменя другото!

Според въпросните автори, в миналото, мартеницата е била носена като амулет. Дали това е така или не, не се наемаме да спорим, по-важно е днес, как се възприема този символ и това е един чист повод за етнографски празник и нищо повече от това!

Някога оставяли мартеници да пренощуват под трендафил, като се вярвало,че растението пропъждало вредните излъчвания! Само дето днес нито има кой да вярва на такива дивотии, нито пък така лесно се намира трендафил, да не говорим, че въобще не е ясно, какви точно вредни излъчвания е „прогонвал” трендафила, на кое са били тези вредни лъчения, на мартениците ли….?! И как точно усуканите бял и червен конец могат да „натрупат” вредни лъчения, които да ни увредят по някакъв начин душата, че не става напълно ясно…!?

Въобще, царе сме на това да превърнем всеки един ден от годината в повод да емоционално натоварване от негативен заряд! Кому е нужно да превръща една обикновена, красива и забавна народна  традиция в повод за духовен размисъл и празно философстване..!?

Днес може да отречем „Баба Марта”, а утре какво, „Дядо Коледа” ли е на ред, а после…, накъде…!?

Вярно е и друго, че понякога мартениците наистина са уникални с това, че са на ръба на абсурда и като сюжет, и като материали! Едва ли има нещо общо между Дарт Вейдър и Баба Марта, или пък – Мадона, Брад Пит, или Лео Ди Каприо и мартениците, но производителите гледат да са в крак с модата. Това понякога включва дори и популярното зайче от „Плейбой” в народната традиция. Тогава дори и Дарт Вейдър би бил благосклонен към този празник и сам би се окичил с белия и червен конец! 

Мартениците са символ на пролетта, те са просто едно забавление, което по никакъв начин не отрича Християнството, нито му противоречи, не това е смисълът. Смисълът е да се представи един етнографски обичай, който съществува не само у нас и не от вчера. Това е относително малък, но весел празник, който кой знае защо някой иска да превърне в повод за религиозна полемика! Излишно, самоцелно и напълно неприемливо е това!

Заради това, нека си пожелаем „Честита Баба Марта!”, пък, който иска да води битки с вятърни мелници и да се упражнява във високопарно празнословие – да му пожелаем успех в начинанието, докато не му омръзне и на него…!

За actualno.com

ПОКОЛЕНИЕТО „М”

Снимка: www.bgonair.bg

Все повече хора се заглеждат по етикетите на хранителните продукти, които се продават у нас. Открояват се така наречените „ментета”, които в много случаи дори са опасни за здравето и живота ни. Менте обаче са повечето неща в живота ни днес. Едно цяло поколение – поколението „М” се оказа генерацията на ментетата, защото всичко им е фалшиво!

Менте е цялото „благоденствие” на една група хора, които ходят с охрана-менте за престиж! Макар и изглеждащи страшни, това са хора, които нямат собствена самоличност, те са сянка на онова, което ги е създало, те са анахронизъм на самите себе си. Чули са, че някога някои ходели с охрана и решили и те да се покажат като важни, защото онези, които ходят с охрана винаги са били важни, а охраната – тя традиционно е от грубата ни представа за фауната от преди милиони години, като T-Rex! Само дето и това е менте, заимствано от филмите за мафията.

Всичко това е един общ ерзац, който създава фалшива самоличност за определен момент, за да се формира външна реакция, която да породи вътрешно удовлетворение.

Менте са ни и комунистите дори! Младежи, с тениски, на които е изобразен Че Гевара си въобразяват, че знаят, какво носят на гърдите си, или на гърбовете си. Ами не, това е копие, ама лошо копие на нещо, което някои считат за емблема, а в същото време напълно не познават съдържанието му. Същото е, когато други пък поставят щемпел на тениската си със сърп и чук – символите на СССР! Това не е комунистическа пропаганда, това дори не е демонстрация на привързаност към комунизма и СССР. Това е просто дарк-мода, която се изживява за оригинал, но в същото време по същество е само едно отражение на друго минало, което нито е осъзнато, нито е прочетено, още по-малко пък е оценено.

Фиксацията на ментетата продължава и в политиката ни. Някогашният бум на специфични партии като социалдемократическа, радикална, демократическа, че дори и комунистическа, по-късно се оказаха преоценени. Да не говорим, че днес сякаш десните стават все по-леви, а левите – все по-десни…!

Част от партиите ни се оказаха жалък опит за възраждане на едни наистина стойностни политически традиции, други пък „умряха”, за да се „преродят”, като БКП. При своето „възраждане” след 10 ноември 1989 г. тази партия беше не просто анахронизъм, а смешен и жалък опит за едно съществуване на инат!

Ментетата ни не са добро качество, защото нивото им е твърде ниско. Понякога има ментета, които имат своя добавена стойност, което ги превръща в някакъв нов вид оригинал. Такива са някои олигарси днес, а дори и политици. Те се мултиплицираха от обикновени мутри в анцузи, към „уважавани” бизнесмени в костюми от скъпи марки, само че съдържанието е същото. Визия се купува, но вътрешно себеусещане – не може!

В последните години обаче обществото ни сякаш свикна с ментетата. Достатъчно беше в името на някаква известна марка за аудио-техника да се добави една буква само, което да промени името на въпросната марка и готово…, имаме нов продукт! Така сякаш се тръгна по наклонената плоскост на заместителите.

В началото на злополучния ни преход към демокрация започнахме със заместване на месото с един странен соев продукт – витабел, по-скоро наподобяващ кучешки екскременти, отколкото нещо подходящо за качествена храна. Сякаш имаше известен опит за рестарт на началото, но заместването продължи в пълна сила. Заместители на честни политици, на полезни институции, на работеща администрация, на успешна кариера, на смислен живот, всичко това беше началото на оригинала, който пък се девалвира органично, заради смия семе си…!

Копирахме дори сръбската музика, която някога се забраняваше заради отношението към комунистическия лидер на Югославия – Тито. Когато „бариерите” паднаха, „сръбското” ни заля, но отново – не в оригинал, а като чалга –ментето на сръбската музика – същата ритмика, но с различно съдържание и послание.

Това обаче беше в началото, а после, после изкопирахме почти всичко, което можехме и от където можехме – шоу-програми, реклами, дори сериали, някои от които завършиха с пълно фиаско! Проблемът не е в самото копиране, проблемът е в това, че копираме, а не създаваме, защото  е по-лесно да видоизменяш, понякога дори  и криминално, вместо да измислиш нещо по същество ново. 

За webcafe

ЗА БЛАГОТО НА „ГАРВАНИТЕ” И БЪДЕЩЕТО НА „ЧУЧУЛИГИТЕ”!

Снимка: nauka.bg

Да станеш държавен служител в България се оказва една от най-трудните задачи, особено ако нямаш така необходимите връзки! Законът за държавния служител е така устроен, че на практика вместо да въведе ред, той въведе възможност за тотален хаос, в който необезпокоявано да се подбира на принципа на „наши и чужди”.

Да тръгнем от началото на този дълъг процес! Всяко ведомство, за по-лесно, нека вземем произволно министерство, обявява конкурс в Регистъра за свободните длъжности в държавната администрация, който е достъпен за всички в интернет. Хората се осведомяват за това и подават документи в съответното министерство, за да кандидатстват първо по документи за въпросната свободна работна позиция. Това е първото сито.

Одобрените обикновено са всички, защото законът изисква само висше образование и за повечето длъжности това е достатъчно. Разбира се има и изключения, но за стандартния случай на държавен служител, именно това е процедурата.

Следва самоподготовка на бъдещите държавни служители. Кандидатите изучават съответната нормативна база, която впоследствие е разработена в писмен конкурсен изпит за всички. Поставените оценки се прибавят по-късно към оценката от устното събеседване с онези, които са допуснати след писмения изпит.

Събеседването е напълно свободно, задават се уточняващи въпроси, общо взето прилича на непринуден разговор, който по същество обаче представлява втори изпит, или трето сито, след класирането по документи и писмения тест.

Накрая се сумират оценките, напълно субективно се преценява, кой е най-подходящ за дадената работна позиция и той се номинира за победител, тоест – за нов държавен служител. 

Това обаче е идеалният случай, който никога не се случва на практика! Това е схемата само за малките длъжности, защото министър, председател на държавна агенция, заместник-министри, главен секретар са длъжности, които не са обект на конкурс, а директно се назначават.

В действителност, във всеки конкурс за свободна работна позиция в държавната администрация, на нивата, различни от онези, където направо се назначава, има фаворит, за който предварително се знае, че е спечелил и това е публична тайна. Това именно обезсмисля усилията на останалите кандидати, които понякога надхвърлят дори сто човека в един конкурс. Всички те са чели закони, учили са наредби, различни нормативни актове и заповеди, правилници и документи, а накрая е избран онзи, не който най-добре се е подготвил, а който е човек на „нашия човек”, както впрочем винаги е било!

Ето как административната реформа, която някога стартира при „малкия мук” – министър Николай Василев, всъщност реформира системата като формално я видоизмени по хоризонтала, но не и по вертикала.

Първо, защо е необходимо действащи държавни служители да кандидатстват на общо основание с външни кандидати, когато става дума за по-висока длъжност в същата държавна администрация? Това е очевиден фарс, защото е повече от ясно, че действащият ще бъде предпочетен пред външния от комисията, която е от същото ведомство…! Освен това, защо се обвяват конкурси за вече заети длъжности? Даден „наш човек” заема дадена служба, но неофициално, след това се прави конкурс „за него”, което обезсмисля самия конкурс, защото няма конкуренция, а има директно назначение.

Предвидените промени по отношение на кандидатстване и назначаване на работа в държавната администрация, също са излишни. Даден държавен служител ще има статут на такъв за определен период от време, като след това, отново ще се наложи да доказва знанията и уменията си на нов конкурс. И как ще стане това? Нима онези, които ще провеждат конкурса, които са колеги на действащия държавен служител, ще предпочетат външен, нов човек, вместо своя колега…!? Едва ли…, казано е отдавна – „гарван гарвану око не вади”!

Оказва се, че да станеш държавен служител едва ли не се равнява на усилията да станеш цар! Това е така, защото повечето възприемат тази работа като достъп до „големия келепир”, а не като възможност за изграждане на успешна професионална кариера.

Вярно, държавата е редовен платец, поне на заплатите и поне на повечето места, вярно е и това, че там парите са ти сигурни. Заради това такъв е и интересът към тази работа.

Само че достъпът е нерегламентиран, или ако въобще е регламентиран, то това е сторено по неправилен за обществото ни начин.

Комисиите, които изпитват кандидатите за държавни служители трябва да са напълно независи и да не са от ведомството, за което се кандидатства, защото достъпът до такъв тип власт създава напълно реални прерогативи за възникване на естествена корупция. Системата на контрол на такива комисии трябва да е външна, а не вътрешна. 

Какво ще рече „вътрешен одит”…, това ще рече „гарванът” да извади окото на другия „гарван”, а това, както вече стана ясно, не се случва, защото гарваните си пазят гнездото, където е топло и уютно, за разлика отвън…!

Изводът: Да се създаде истинска, защитна „орнитоложка” система, която да работи не за благото на „гарваните”, а за бъдещето на „чучулигите”..!

За webcafe

МАКСИМ БЕНЕВИСТИ: ВАЖНО Е КАК ЩЕ ОТГОВОРИ ЦЪРКВАТА НА ПРЕДЛОЖЕНИЕТО ЗА НОБЕЛОВА НАГРАДА

Максим Беневисти
Снимка: fascindoo.blog.bg

Максим Беневисти е председател на еврейската организация в България „Шалом". Той коментира пред медията ни предложението, което дойде от израелски адвокат, Българската православна църква да бъде номинирана за Нобелова награда, заради спасяването на българските евреи по време на Втората световна война и Холокоста.

- Г-н Беневисти, как ще коментирате идеята за номинирането на БПЦ за Нобелова награда?

- Предложението за това БПЦ да бъде номинирана за Нобелова награда е на наш сънародник - добре известен израелски адвокат. Това ме радва, макар че преди няколко години имаше подобно предложение, не от същия човек, то беше от средите на българското общество. Тогава не беше много успешна предварителната работа, защото не е много ясен статутът. Това обаче е въпрос за юристи. Много е хубаво да се чуе повече за това, какво е направила България за евреите по време на Холокоста. Православната църква  е единствената църква в света, която единодушно, от най-висшите си йерарси до последния свещеник, е подпомагала нашите близки и нашата общност и смятаме, че най-малко трябва да се проучи въпросът и повече да се говори за това. Независимо, дали ще има, или няма да има формални пречки, независимо, дали ще се даде или не такава награда светът трябва да научи повече за това, което направи българският народ, включително и Българската православна църква за българските евреи.

- Недостатъчно ли е говоренето за приноса на българското общество по отношение на спасяването на евреите?

- Недостатъчно се говори. Ние в България сме се вгледали в себе си. Извън България по този въпрос се говори малко. Това се коментира само по повод някои по-ярки събития и се опитваме да го сложим в дневния ред на медиите и на световната общественост. Този въпрос дори не е познат извън страната ни, мога да го кажа отговорно като вече 8 години председател на организация на евреите в България „Шалом”.

- Как реагира Църквата на това предложение, има ли вече официална позиция?

- Няма реакция. Трябва да кажа, че предложението е  чудесно, но за мен е още по-важно, как ще се отзове Православната църква. Ние от „Шалом” също сме предлагали БПЦ да получи някои високи отличия на световни еврейски организация. Там няма проблеми със статутите и с правната страна на въпроса. Откровено казано, не сме получавали особено активни отзиви и за мен е важно и  показателно, как ще отговори Българската православна църква на това предложение. Разбира се, те ще формират отговора си, след като проучат правните възможности, защото, да кажеш да на нещо, което правно е несъстоятелно, не подхожда на една утвърдена институция. Много е важен отговорът на Православната църква и на Светия Синод!

- Ако Църквата ни е имала известни опасения за награди от еврейски организации, то Нобеловата награда не е обвързана с определена религия, дали това ще е по-лесно за приемане от страна на Църквата, според Вас?

- Проблемът е, че не става много ясно, дали наградата може да се дава на юридически лица и организации, а дали не е само персонална, за личности. Този въпрос не беше изяснен преди няколко години. Юридическата компетентност тук в София, по тези въпроси, не е висока. Да се надяваме, че в Израел, адвокатът, който предложи това и който е „висока топка” в израелската адвокатура, си е направил предварително по-добро проучване, отколкото ние, преди години.

- Ако се абстрахираме от евентуални юридически пречки, как оценявате шансовете на БПЦ наистина да получи такава престижна международна награда?

-Не приемам залози. Съвсем други са механизмите, които движат Нобеловия комитет. Много ми е трудно от София да си представя факторите, които могат да решат въпроса положително в полза на българската кандидатура. Какъвто и да е резултатът обаче, световният отзвук от едно такова предложение, стига да няма формални пречки, много ще помогне светът да разбере, какво е направено за спасяването на българските евреи. Хубаво е, че това предложение идва от името на българските евреи в Израел и от това поколение, което са живи свидетели на онова, което се е случвало по времето на Холокоста. 

За actualno.com

РЕАНИМИРАТ КАЗАРМАТА – „ПАРИ НЕМА, ДЕЙСТВАЙТЕ…!”

Снимка: socbg.com

Напоследък в политическото, а и в медийното, пространство една тема набра свръхскорост – темата за възстановяване на казармата. Това е колкото романтично по социалистически, толкова и неизпълнимо чисто икономически. За да се „въдворят” младите хора у нас между 18 и 32 г. в активен резерв на армията ни, те първо трябва да се обучат. 

Това очевидно трябва, но дали може, да стане на полигони и в казарми. Полигоните ни почти ги няма, а казармите – съвсем ги няма. Освен това, по какъв начин ще се задължат едни млади хора в разцвета на силите си, във време, когато градят кариера, да ги отделят от това и да ги запокитят нейде в разни полуизоставени казармени райони, в които отдавна единствените „обитатели” са хладни влегучи и гнездящи птици!?

От къде ще се намерят пари за ново строителството на казарми, за съвременно оборудване, за униформи, за назначаването на допълнителен офицерски и сержантски състав в не малък обем…? Един такъв финансов план, при това само за създаването на нов резерв, е почти равен на бюджета на Министерството на отбраната за една година, а това ще е ежегоден разход! Тоест – бюджетът на въпросното ведомство ще трябва да се удвои…! А от къде пари …?!

Имало било студенти, които проявявали интерес към военното обучение! Нека обаче не бъркаме една романтична екзотичност, каквото е казармата за тези студенти, с една сериозна военна подготовка на професионална армия! Едно е млади хора да опитат, да поживеят за някоя и друга седмица или дори и месец като войници, това е нещо като скаутството и никак не е лошо. Съвсем друго е да се подготви боеготовен резерв за една модерна и високотехнологична армия!

Ако ще правим резерв, то това е сериозна работа и тази работа не е като „онази работа”…! Това изисква много пари, законодателство, но преди това – позитивна обществена нагласа, а не приказки и сърдечни, носталгични възгласи. Не е сериозно да се правим на обществено активни, само и само да сме просто обществено активни, ако ще правим нещо, нека го направим като хората, а не като почти всичко у нас!

Не на последно място е важно и друго. За да обучаваме младите хора между 18 и 32 г. на военни действия, първо трябва да ги осигурим. С какво ще се хранят тези хора, ако отидат в казармата, едва ли класическата казармена лучена яхния с домати, или с „медузи”, както наричаха обилните плуващите късове сланина, ще е достатъчна, за да държи тези хора в относително стабилна хармония със самите тях, докато се обучават да водят модерна война…! Освен това, в тази възрастова група хората обикновено или работят, или учат. Кой ще поеме риска, да отдели един млад човек от университета, или от фирмата, в която работи, за да отиде да си играе на войник…!?

Има и още нещо. Едва ли не, мъж, който не е бил в казармата, не бил мъж! Това се опитват да ни втълпяват някои родни носталгици. С една дума, сега мъжете не били толкова мъже, колкото онези, които били някога в родната казарма! Да, ама не, както казваше Петко Бочаров!

Нима тогава, когато имаше задължителна казарма, не е имало момчета и мъже с нетрадиционна сексуалност, която се определяше като болест…, или пък просто - по-суетни мъже и момчета, които днес наричаме метросексуални…!? Нима сега, ако се въведе задължителна казарма, колкото и това да е несъстоятелно и на практика неизпълнимо, ще спрат да съществуват момчета и мъже със същата тази нетрадиционна сексуалност, макар и вече това да не се счита за заболяване от Световната здравна организация…!?

Противопоставянето на мъжете от преди, които са били в казарма и тези от сега, които не са били в казарма е нелепо! Първо, сексуалността далеч не зависи само от средата, в която индивидът се изявява, освен до  толкова, доколкото е необходимо той да се прикрива, за да не бъде репресиран от общественото мнение, когато това е необходимо.

Второ, мачовщината не е иманентна привилегия на социалната действителност, а преди всичко - на характерните особености на същия този индивид – семейна среда, социална среда, приятелски кръг, възпитание,  интелектуална обособеност.

Трето, казармата не е  и никога не е била лакмус за типа сексуалност - бил си войник – не може да си гей, не си бил войник – може и да си…! Това е по детински наивно и първично разсъждение!

Това, че някой си бръсне подмишниците днес, не го превръща в по-малко мъж от друг, който не го прави! Това е въпрос на лична хигиена, а не на сексуална ориентация…! Не е непременно задължително да вониш на бира, за да си мъж! Трябва да спрем да съдим хората по това, какво правят под юргана си, защото колкото това е невъзпитано, точно толкова е и глупаво…!

С други думи, гей-хора е имало и ще има, независимо от това, дали има задължителна казарма, или не! А задължителна казарма може да има единствено и само, ако въпросът се подложи на гласуване в национален референдум. Освен това, държавата трябва да е готова да отдели един значителен по обем финансов ресурс, за да обезпечи формирането на един сериозен резерв, ако наистина иска това. 

Иначе ситуацията попада в графата: „Пари нема, действайте…!”.

За  chronicle.bg

ПОД ВЪПРОС ЛИ Е ЦЕЗАРОПАПИЗМЪТ У НАС…!?

Пловдивски митрополит Николай
Снимка: 24chasa.bg

Има един принцип в отношенията между Църквата и държавата и това е принципът на първенствуването – цезаропапизъм, или папоцезаризъм. Става дума за това, че при Православието, водещ е цезаропапизмът, тоест – държавата има първенствуваща роля пред Църквата – „цезаря”, преди „папата”. 

При католиците пък е обратното – папоцезаризъм,  тоест – „папата” преди „цезаря”. Това е традиция от векове и тя е непроменима, защото в основата на взаимовръзката между държавата и Църквата стои тяхната принципна разделеност по точно определен начин, върху което е и изградена цялата философия на обществения договор.

Един начинаещ скандал обаче е на път, или поне се опитва, да промени това взаимоотношение. Става дума за конфликта между пловдивски митрополит Николай и кмета на Панагюрище Никола Белишки по повод честването на Великден и годишнината от Априлското въстание.

Припомняме, че владиката Николай призова панагюрци да честват годишнината не на 1 май, както е от 40 години, по думите на кмета Белишки, а – на 2 май, когато, според митрополита, е истинската годишнина от Априлското въстание.

Отговорът на кмета беше, че за такава промяна е необходимо решение на Общинския съвет на града. От общината в Панагюрище заявиха специално за webcafe.bg, че на заседание на Общинския съвет въпросът ще бъде обсъден в извънредна точка от дневния ред.

Намеси се дори патриарх Неофит, който заяви пред Нова телевизия, че „…пасхалният празник ще си има своята територия…” и още, че „…това няма да ги смути /християните/ и, така да се каже, ще има още един празник…”.

Всъщност, това не е първият проблем на пловдивския владика с властите в държавата. Преди време той се конфронтира и с пловдивския кмет, като зае открита политическа позиция и дори агитира в полза определен кандидат за кмет на града! Иначе, Църквата ни уж е деполитизирана…! Наскоро пък архиереят награди освободения със скандал от армията бивш командир на 68-ма Стрямска механизирана бригада - генерал Димитър Шивиков, с орден "Св. апостол Ерм"- първа степен, най- високото отличие на Пловдивската митрополия. Това беше откровена и груба демонстрация - държавата освобождава един генерал, Църквата обаче, в лицето на един от митрополитите си, изземва функцията на държавата и го реабилитира…!!!

Сега на дневен ред е опитът владиката да се наложи и над общинската власт в Панагюрище. Това по същество е опит за налагане на властта на Църквата над държавата, тоест –папоцезаризъм, което, както беше отбелязано е характерно за католическите държави, а не за православните, каквато е България!

Стигна се дори до откровени заплахи от страна на митрополит Николай, който заяви, че: „…нито аз, нито който и да е друг свещеник ще участваме в събитието…”, ако то не се премести в друг ден.

Архиереят определи честванията като „богохулство” и „грях” ако не е на неговото, а именно - да се изместят, както иска той!

Става дума за това, че на 1 май тази година общината в Панагюрище организира възстановка, която според митрополита ще ограничи достъпа до църквата. Проблем се оказва и това, че ще има заря-проверка. Според митрополита, „…през цялата Светла седмица не се правят помени…”. Само че, кой тук говори за помен, зарята-проверка не е помен а тъжен светски празник!

В действителност, проблем няма и това се доказа от позицията на самия патриарх Неофит. Той заяви категорично, че „…Възкресение Христово е празник на празниците и нищо, което е редом с него, не може да попречи на неговото празнуване”.

С други думи – каквото и да се празнува, заедно с Христовото Възкресение, а в случая - преди него, то няма да засенчи църковния празник, дори по една напълно механична причина. И възстановката, предвидена от общината в Панагюрище, и зарята-проверка, приключват преди началото на честването на Великден.

Кому е нужно да се налага над общинско решение, тоест – над решение на държавната власт?! Кому е нужно да се налага въобще, освен ако не става дума за нездрави амбиции някой да се докаже/докара като нещо повече от това, което всъщност е…!?

Да, проблем всъщност няма, но реално има и той е създаден от митрополит Николай, който освен в конфликт с поппевицата Мадона, преди години, а сега и с кмета на Панагюрище, се оказа в задочен конфликт и със своя „началник” – патриарх Неофит. От една страна митрополитът твърди, че празнуването на Великден и отбелязването на годишнината от Априлското въстание „създава конфликт с нашия общ християнски празник Великден”, а от друга страна е позицията на главата на православната ни Църква, който не вижда такъв конфликт!

Ако въпросният владика се изживява като по-висока инстанция и не признава държавната власт, като така неофициално въвежда папоцезаризъм, то странно е, защо същият не уважава позицията на самия патриарх, комуто е подчинен…!?

За  webcafe.bg